Читать «Сватба в небето» онлайн - страница 21

— Сигурна съм, че си забравил да ми донесеш книгата…

Имах усещането, че ми напомня за обещание, направено много отдавна и затрупано от множество случки и чувства. Извиних се. Разговорът започна да се завързва колебливо. Сякаш и двамата се пазехме да не залитнем към някоя тема, която да ни напомни за прегръдката от предходната нощ. Докато приготвяше чая, успяхме някак естествено да избегнем да се гледаме в очите. И бездруго в стаята светеше само една невзрачна лампа и на фона на този сумрак погледите ни се срещаха, без да се проникват. След като сервира чашата с чая и чинията с бисквити на табуретката до стола ми, се приближи до вратата, запали силната лампа на тавана и седна на дивана доста далеч от мен.

Едва тогава забелязах колко беше уморена. Без никакво съмнение беше стояла будна през голяма част от нощта. Сенките й бяха издълбали още по-дълбоки бразди под очите й, а лицето й изглеждаше изумително бледо. И въпреки това, не зная по какви причини, онази умора на лицето й ми се струваше толкова изкусителна, толкова топла и контрастираща с нервната прецизност, с трепетността и елегантността на движенията, които дългото безсъние пораждаше.

— Благодаря ти — каза изведнъж, вперила поглед в ръцете си. — Благодаря ти, че послуша молбата ми тази нощ…

Вероятно съм я гледал, изпълнен с някакво неспокойство и страните ми са били зачервени, защото, когато вдигна очи и ме видя да стоя на стола с чаша чай в ръка, цялото й лице се озари от изгрялата, пълна с учудена ирония и съчувствие усмивка.

— Не бива да се страхуваш — продължи тя с променен, по-ясно звучащ глас. — Разбирам много добре за какво си мислиш и най-вече защо те е страх. Искам само да те уверя, че в мое лице можеш да намериш съюзник… (Тук се опита да се засмее.) Искам преди всичко да ти кажа, че току-що успях да се излекувам от една голяма, неповторима любов и че се чувствам по-добре така, както съм си. Много по-добре — добави след кратка пауза. — Мисля, че ще ми бъде ужасно трудно, ако не и направо невъзможно, да обичам отново. Тази надежда много ми помага. Без нея животът би ми изглеждал твърде суров… Много по-добре е така…

Протегна ръце и сякаш с тях обхвана стаята, мен и може би целия град. Оставих чашата си върху подноса с някак нетърпеливо движение. Тя проследи жестовете ми учудена и като че ли уплашена.

— … А всичко друго е отвъд предела на силите ми — добави тя бързо, сякаш се опитваше да се предпази.