Читать «Л. Рон Хабърд Страх» онлайн - страница 34

- О, мисиз Хоукинз!

- Как сте, професор Лоури? Не сте ли със съпругата си днес?

- Точно това исках да ви кажа, мисиз Хоукинз. Тя не се чувства много добре, мисля, че ви е очаквала за чай днес след обяд.

- Ами да.

- Тя помоли да я извините за отлагането на поканата, мисиз Хоукинз.

- Може би е добре да й се обадя и да попитам дали няма нужда от нещо.

- Не. Нужна и е само почивка.

- Е, щом е така, предайте и, че се надявам скоро да се почувства подобре.

- Разбира се - каза Лоури и я загуби от поглед сред хората.

Томи обикновено сядаше при Лоури и Мери и както винаги, никой не беше заел местата им. Лоури се облегна и се огледа, разсеяно отвръщаше на тези, които му кимаха.

- Тя е една ужасна стара клюкарка - прошепна Томи. - Не се учудвам, че Хоукинз има лошо храносмилане. Но се чудя как изобщо те заговори след новината.

- Каква новина? - също шепнешком каза Лоури, почти без да се обръща към Томи.

- Как каква, за тебе и Джебсън. Тя е приятелка на мисиз Джебсън, всички вече знаят какво е станало. Съмнявам се, че би се обадила на Мери. И аз си съсипвам общественото положение, като седя до тебе. Много смешно се държат. Сякаш глупак като Джебсън може да ти развали настроението.

- Наистина го развали. Донякъде.

- Защо? Пуснаха те да се измъкнеш от тази кпоака на скуката. Най-после ще си свободен от покани за чай. Не можеш да си осъзнаеш късмета.

- А какво ще кажеш за Мери?

- На Мери страшно й се иска да пътува с тебе и сега не можеш да кажеш „не“. Ако ти не вземаше нещата толкова навътре, тя сигурно щеше да се киска като хлапе. Помисли си само, да каже на мисиз Хоукинз да не й отива на гости! Ама нищо ли не разбираш, Джим? Тя все едно прасна един в зъбите на самата мисиз Хоукинз!

- Ще пеем сто деветдесет и седми псалм - каза от страни един глас.

Органът започна да пъшка и да се оплаква, всички станаха, изтърваваха си книгите, шумяха и кашляха. После носовият глас на пастор Бейтс проби през скърцането и тропането, хорът извиси треперливите си ридания и службата започна.

През цялото време очите па Лоури не се откъсваха от тила на Джебсън. Погледът му не беше особено втренчен, нов някои моменти осъзнаваше, че Джебсън се гуши от неудобство. Но и без това Лоури почти не отделяше внимание на Джебсън, а полуприспан от меланхоличната проповед на Бейтс, се носеше някъде извън себе си, мяташе се неспокойно в търсене на отговор.

Отговор.

Знаеше, че трябва да има този отговор.

И знаеше, че ако не се добере до този отговор…

Четири часа изгубени. Сега вече смътно разбираше - ако не ги открие, обречен е, макар и Томи да не каза това направо, на скорошна лудост. И все пак инстинктивно усещаше, в цялото си объркване, че не смее да намери тези четири часа. Не, не смее. Но е длъжен!

Пак беше станал, гледаше невиждащо в сборника с псалми и пееше повече по памет, отколкото според нотите или звуците на органа. В един миг вече не пееше, забрави всичко наоколо.

Нещо меко докосна крака му.

Страхуваше се да погледне надолу.