Читать «Л. Рон Хабърд Страх» онлайн - страница 26

И се спусна мрак.

След малко Лоури паправи още един опит да тръгне нагоре, но пак напразно, почти пропадна в пустотата над него. Спря на място, трепереше. Трябва ли… трябва ли да слезе там долу! Надолу, при… Бързо се отърси от дивото желание да закрещи. Успокои се.

Откри, че тези стъпала малко се различават от предишните. Звукът беше друг - кух звук, като от дърво, и за разлика от другите горе, тези бяха равномерно разположени. Слизането беше съвсем кратко, той политна напред, когато се опита да стъпи на следващото » стъпало, то се оказа като че ли твърда земя. Да! Намираше се на равна земя! Не можеше да види нищо…

Внезапно се обърна и потърси пай-ниското стъпало. Все още беше на мястото си. Следващото също. И ]

следващото също. Може би цялата стълба пак си е на мястото! Може би отново ще успее да се изкачи до върха! Но той пак се препъна, защото там, където имаше мраморна площадка, сега се намираше дървена платформа, заобиколена от парапет, и беше невъзможно да се изкачи над нея. За втори път слезе по стъпалата до равната земя.

Не беше забелязал човека преди, защото онзи беше облечен в черно. Само в черно. На главата си имаше черна шапка с широка увиснала периферия, която почти закриваше лицето му, по не можеше да прикрие грубостта на чертите му и жестоката извивка на устните. Могъщите, макар и приведени рамене, бяха обвити в черна наметка с много старинна кройка. Дори и обувките му имаха черни катарами. Носеше фенер, който с мъка успяваше да хвърли мъждива светлина между него и Лоури. Сложи го на земята и се отпусна па дървена пейка, като измъкна от подмишницата си нещо дълго и змиевидно. После разгърна малка черна книжка и като вдигна фенера, вторачи се напрегнато в страниците.

- Лоури?

- Аз съм.

- Ха! Честно момче си, а? Е, никой не смее да си играе на криеница с мене. - Той звучно се изплю и пак погледна книжката. - Хубаво черно временце, а?

- Да. Предполагам.

- Колко тежиш, Лоури?

- Осемдесет и седем килограма.

- Хъммм. Осемдесет и седем килограма. - Той порови за молив и драсна нещо в кпижката. После вдигна високо фенера и дълго оглежда лицето и тялото на Лоури. - Хъммм. Някакви уродства?

- Според мен, нямам.

- Осемдесет и седем килограма и обикновена шия. Джеймз Лоури, така ли беше?

-Да.

- Е, познанството ни няма да е дълго, ама това си е твоя грижа, не е моя.

- Как… как се казвате?

- Джек. Т о цялото е Джек Кеч, ама ти можеш да ми казваш Джек. - Той пак се изплю гръмко. - Ако искаш да се разбираме и работата да стане лесно, само си пъхни в джоба някоя банкнота - един-два фуга, като се качваш на площадката.

От човека определено лъхаше на разложено - разложено и засъхнала кръв, косъмчетата по врата на Лоури пастръхнаха.

- Защо пък банкнота от един фут?

- Че защо пък пе? И аз трябва да ям, като тебе. Мога да ги направя нещата съвсем леко, а мога и да измисля голяма гадост. Ако искаш да ме послушаш, още сега ми бутни някоя банкнота и да се заемаме с работата. Хич не обичам да се мотая. Сковано е каквото трябва и само ще оплескаме нещата, ако се бавим, пък и ти само ще си късаш сърцето. Какво ще кажеш?