Читать «Л. Рон Хабърд Страх» онлайн - страница 22

канеше вода. Стъпалата бяха все по-изиосеии като от дълга употреба. Но мъхът по тях не показваше кой знае какво движение.

По-надолу мъждива светлина падаше на стъпалата, може би от страничен вход. Чудесно! Значи все пак там има врата! И защо пе тръгна по онази издрана червена земя, щеше да намери път към повърхността! Както и да е, ето я вратата пред него, а вратата означ ава избавление от тази сгълба. По Божия милост, не е принуден да стига до дъното!

Мъглата се завъртя за малко и вратата избледня, по след миг се появи още по-ясна отпреди, само че сега беше затворена, а светлината идваше от непреодолимо място на самата стълба. Нотой вече не беше много уплашен, защото имаше твърдо намерение - знаеше, че някъде трябва да намери своята шапка и четирите часа. Съжаляваше, чс пе е попитал момчето.

Когато застана пред вратата, шумно въздъхна от облекчение. Знаеше колко подобре ще се почувства, щом се махне от тези стъпала. Натисна дръжката, но беше заключено отвътре и не се виждаше чукче. Наведе се да надзърне през ключалката. Нямаше ключалка. Изправи се и без изненада откри, че пред него се е появило чукче. Нещото представляваше замацана със зелен окис женска глава, от която излизаха змии -Медуза. Удари с нея по вратата и звукът се заблъска от стена в стена надолу по стълбата като търкалящ се камък. Дълго чака, за да чуе звук отвътре, но тъкмо преди пак да посегпе към чукчето, застъргаха дръпнатите ръждиви резета, изскърца бравата и вратата зейна широко. Отвътре изпълзяха острата миризма на горящи билки и плътен, печист облак тъмнина. Два прилепа излетяха с писукане, удряйки Лоури с меки кожести криле. От вонята и пушеците очите го засмърдяха и не можеше да види добре жената. Смачкано лице, жълти зъби, всички счупени и криви, сплъстена безцветна коса и очи като дупки в череп.

- Майко, искам да се махна от тази стълба - каза Лоури.

- Майко? О, тази вечер си вежлив, Джеймз Лоури. Ще ти се да ми се подмажеш, та да си мисля, че ще стоиш отвън и ще искаш да влезеш. Ха-ха! Няма да стане, Джеймз Лоури.

- Чакай, майко, не зная как си научила името ми, защото никога не съм бил тук преди, но…

- Бил си на тази стълба и преди. Никога не забравям лица. Но сега вървиш надолу, а тогава се качваше нагоре и името ти не беше Джеймз Лоури, и щом изкачеше някое стъпало, махаше с ритник долното, а когато дойде тук, присмя ми се и каза да ме набият с камшик, и се изплю в лицето ми! Никога не забравям!

- Но това не е вярпо!

- И това върши работа, докато не се появи нещо вярно наоколо. А сега, предполагам, че си искаш шапката

- Да. Да, това е. Моята шапка. Но откъде знаеш, че търся…

- Откъде ли пък знам каквото и да е? Ха-ха. Той си загубил шапката. Отлетяла като прилеп. Та какво да кажем? Загубил си шапката! Е добре, Джеймз Лоури, много глупаво е да направиш такова нещо, нещо, нещо. Да си загубиш шапката. Доста си пораснал, за да правиш такива неща и главата ти е доста голяма, може да задържи една шапка. Но тя не е всичко, което си загубил, Джеймз Лоури.