Читать «Предречено от Пагане» онлайн - страница 4

— Слушам, господарю! — е единственото, което ми е разрешено.

— За мълчанието ти по работата, която има да изпълниш, ще отговарят други — съобщава ми василевсът.

— Бъди спокоен, ще мълча като гроб, господарю! — с мрачно смирение го уверявам аз.

— То е в твоя полза — уверява ме пък той. — А защо не питаш каква ще бъде наградата ти за така безимен труд?

— Ти вече знаеш молбата ми, господарю — напомням му.

— Нда … — потвърждава василевсът. — Ако изпишеш образа на Аспарух такъв, какъвто се вижда от това място — (и той сочи мрамора под стола си), — ще позволя да влезеш в манастир. Покой, книги, размисъл… А може би и спомени?

Той пак се смее без глас и без да му е смешно. Аз мълча.

— Ако ли пък в съчинението ти съзра друго… не мое разбиране за враговете ми, то …

Василевсът замълчава многозначително преди да ми постави въпроса, на който бях длъжен да отговарям неведнъж от завръщането си насам:

— Въпреки всичките ти обяснения, пак не съм наясно, Велизарие, защо се върна жив от вражия стан? Това е неестествено …

„Види се, на господаря ми би изглеждало по-естествено, ако се върнех мъртъв… — викам си наум из пътя към дома. — Тангра, как съм уморен от подозренията, които ме съпътствуват цял живот! Все давам някому доказателства за вярност, докато истината е, че винаги бях верен на себе си …

Крача по неравната настилка на родния си град, а зад гърба ми кънти неотстъпно войнишко траптраптрап. Това е стражът, натоварен да осигурява моето усърдие и мълчание до края на работата ми. А може би и до моя край изобщо…

Освен меч, войникът носи голяма връзка пергамент, цяла стомна чернило, както и снопче тънки пера.

Домът, където се прибрах след дълго отсъствие, не е от най-великолепните в Константинопол. Семейство аз нямам, макар че връстниците ми вече отглеждат внуци — нали жената, която обичах, и децата, които ми роди, останаха да принадлежат към оня нечист и новопоявил се народ. За тях не би се намерило място в света, подвластен на всеблагия …

Стражът ме съпровожда до вратата на малката ми, скромна стая — някога тя беше работната стая на моя баща — и остава пред прага й. А аз си влизам с чувството на горски звяр, попаднал в клопка. Като запрян звяр крача насам-натам, почти се блъскам о стените. После притискам чело в решетката на прозорчето, което гледа към Златния рог. Каква топла тъга излъчва есенната нощ, какво спокойствие плува по черните води!… Откъде тогава тази тревожна мисъл: ЩЕ ме пуснат ли някога отново навън?“

— Що означава оня войник пред вратата? В отговор правя знак: тихо!

Това е малката ми сестра, Агрипина. Днес не мога да я нарека малка — жена с прошарени коси и горчива гънка край устните, жена в черно.

Прегръщам я, изпитвам необходимост от близък във вече чуждия ми град, в пустия ни дом. Под моята длан раменете на Агрипина потръпват. Тя опира чело о гърдите ми и за миг стоим така — самотни останки от някога честитото ни многолюдно семейство. Всички ветрове и бури минаха над нас, отнасяйки каквото могли …