Читать «Предречено от Пагане» онлайн - страница 3

— Неприятно! … — процежда Валериан. — Не би трябвало да допускаме на съборите духовници, които смятат, че са говорили с бога.

— Има ли начин да узнаем предварително кой от тях… — не се доизказвам аз, понеже Валериан ме прекъсва:

— Ние владеем всички начини!

Не ме учудва никак отговорът му — моят някогашен съшколник, скудоумният, но ловък Валериан е началник на всичко тайно в империята. Затуй никога не му възразявам. Не крия, имам страх от Валериан.

Изкачвам се по стълбата към личните покои на василевса. Изкачвайки я, навярно и други като мене са си мислили, че ги чака работа, а не трапеза.

Пред сводестата вратичка стои въоръжен до зъби страж; длъжен съм да оставя нему късия нож, с който не обичам да се разделям. Леко се привеждам на влизане предците ни са били доста по-ниски от нас.

Император Константин Погонат ме следи зорко от първата ми стъпка в покоите — очите му изобщо са си такива: изпитателни, умни. Нащрек е целият той, въпреки че болестта му го прави мъчно подвижен.

Не зная защо (а всъщност зная защо), в негово присъствие ме наляга гузност — то е загдето твърде дълго съм бил на служба при чужд владетел, та за мен Погонат днес е чужд. Не бих рекъл враждебен, но има нещо такова в отношението ми към него.

Прегъвам коляно по правилата. Василевсът мръдва само показалец: стани! Ставам и заставам. Ако разговорът ни бъде дълъг, ще пусна корен от чинопочит.

— Като юноша, Велизарие, навярно си изучавал Стратегикона — започва Константин внушително бавно, безстрастно, както подобава на владетел.

— Изучавахме го — отговарям. — Той беше задължителен за синовете на всички знатни.

— Навярно помниш и кой е писал тази книга?

— Император Маврикии, да бъде вечна славата му!

— Не, Велизарие! — опроверга ме Константин. — Баща ми е познавал човека, който направи от Маврикия голям писател: някой си неизвестен за историята Анастасий.

Мълча си не от изненада — още в юношество, когато наизустявахме въпросната творба, шушнеше се, че не бил я писал покойният василевс. Но какъв е този нелепо закъснял изпит? — чудя се.

Погонат се изсмива без глас.

— Трудното е да станеш василевс, Велизарие. Оттам нататък всякак ще се намери анастасият, който да те направи голям писател … Досещаш ли се защо те повиках?

Почти се досещам, но вдигам рамене.

— История е не самото минало — все безстрастно ме поучава Константин Погонат, — й онова, което знаем за миналото. Преди месец аз загубих битката с оня нечист и новопоявил се народ. Но в същата битка ханът тепърва ще понесе поражение, защото има за враг забравата. Забрава ще покрие българските победи — варваринът умее да върши история, но не умее да я пише. Тогава? Тя все едно, че не е била. Прав ли съм?

Василевсът се разгорещи в края на тази длъжка реч, пръстите му шават неспокойно, тресе се гъстата, боядисана в черно брада, която не отговаря на неговото състарено лице.

— Великият ми господар е съвършено прав — съгласявам се по правилата.

— Пак ли ще кажеш, че не си отгатнал за какво те повиках? — И василевсът продължава, без да изчака ответ: Ти живя двайсет години всред оня нечист народ. Опиши го сега, но така, както бих сторил аз! Помни, че бъдещето ще познае не днешните хора и събития, а твоето, сиреч моето писмо. Думи… Цялото човешко знание е нечии думи… Е?