Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 69

Ултразвуковият екран понякога улавяше бягаща пред пътя им гигантска сянка. После отново загасваше, прорязван само от искрите на преминаващите дребни същества.

Внезапно там светна едно голямо петно. С ясни очертания, с тъпа муцуна. Китова акула! Безобидна планина от месо. Богато разнообразие в калмарското им меню… Ала преди ловците да я наближат на достатъчно за стрелба разстояние, жертвата им наведе глава и заби отвесно в дълбините.

Подводният кораб не беше нагоден за такъв висш пилотаж. Без да я изпуска от апаратите си, Джек я последва в снижаваща се спирала.

Тогава Марио Булгаро сметна, че е настъпил очакваният миг. Издебнал залисията на спътниците си при лова, той отвори вратата и изскочи навън, стиснал в ръце пушката си. Пусна с пълна сила гръбния си ракетен двигател, полетя и той като калмар.

Водните слоеве вече почваха да просветляват над главата му, когато усети как някой хвана крака му. Извърна се рязко, готов да натисне спусъка. Но се поколеба. Не беше способен да убие човек…

— Чакайте! — извика почти в ухото му Джек Елбери. — Я вижте!

Погледнал нагоре, където сочеше ръката му, беглецът трепна в ужас. Не беше нужно да насочва портативния си звуковизор. В бледия сумрак на разстояние петдесетина метра се виждаше огромна сянка, която заплашително кръжеше около тях.

Древният кархародон! Бялата смърт!

Макар и толкова могъща, само мускули и зъби, тя не нападаше веднага, а заобикаляше, дебнеше, докато се убеди напълно в необходимостта от нападението.

— Какво сме ние за нея! — пошепна Булгаро. — А като истинска акула все хитрува, разучава…

Джек отвърна:

— Истинска акула! Та кой може да каже какво е поведението на истинската акула! Някак без логика. По-право подчинено на друга логика. Като пришълци от друга планета.

— Или от друга епоха — додаде ученият. — Идва със заложената й от природата логика отпреди петстотин милиона години.

Уверени в силата на оръжията си, двамата можеха да си позволят тая беседа, повече подхождаща за някое спокойно кътче у дома, опрели гръб о гръб, с пръсти върху спусъците.

— А вие ще се върнете с мен! — додаде Джек с равен глас. Но в тоя глас Булгаро усети желязна заплаха. — Иначе ще ви убия!

Ясно, нямаше да се поколебае.

— Никой, който знае тайната ни, няма право да ни напусне!

Това е то, крайната необходимост. При липса на друг изход, Булгаро вдигна пушката си, но Джек, Морския Тарзан, пъргав като риба във водата, ловко, с един удар я изби от ръката му. И тя увисна на ремъка, с който бе вързана.

— Чуйте! — заплаши го той. — Вие се страхувате да ме убиете. Не смеете да убиете. А аз смея… Престрашил съм се вече…

Не довърши. Вярна на акулската си същност, Бялата смърт се стрелна към тях, хлъзна се сред водните струи, самата тя все едно струя от грация и ужас.

Джек го изблъска над себе си.

— Пазете се!

А той увисна във водата насреща й с насочена пушка.

Огромната сянка наближи мълниеносно, израсна, уплътни се, разперила гръдните си плавници като крилата на свръхзвуков самолет, показа цялата мощ на мускулите и на чудовищната си паст, способна да нагълта автомобил, камо ли човек.