Читать «Светещата гибел» онлайн - страница 11

Инспекторът я посрещна мрачно, различно от успокоително-обнадеждаващото му държане до днес.

Без да каже ни дума, с някаква злокобна тържественост, той й подаде един пръстен — едър опал в плътна сребърна обковка.

Костова го позна — пръстенът на Марио.

— Къде го намерихте? — почти изкрещя тя.

— Негов ли е?

Инспекторът не чу отговора. Досети се по мръдването на устните й. Макар и привикнал професионално към страданието, той замълча, смутен от нейната мъка. Очите й, разширени от ужас, питаха. И той бе принуден да отговори:

— В корема на една акула…

Спести й другата подробност — че бяха намерили пръстена с полуразложената ръка, която го е носила…

Но и само това беше достатъчно. Усетила, че светът се завъртва край нея, доктор Костова се стовари тежко в креслото, което й предложиха. Значи, вече нямаше надежда! Всичко, всичко беше свършено! Никаква надежда… Останали бяха сами — Сашо и тя. Съвсем сами…

В същото време, без да го сподели, инспекторът премисляше своята бъдеща задача. Виждаше, за нещастната жена вече нищо нямаше значение. Но за него този случай, който той трябваше да разясни, се усложняваше. Преди години в държавиците из Карибско море съществувала корпорация, специализирана в ликвидиране на политически дейци. С главно оръжие акулите: в едни случаи за самото убийство, в други — за отстраняване уликите, а в трети — за параван — акулите не са могли да опровергаят обвиненията, които са им били отправяни… Нима и в Неапол… Или нещо подобно…

Костова се изправи със стиснати устни, успяла да се овладее. И си тръгна. Беше решила. Щеше да се върне в България. Не можеше да остане повече тук, където бе изживяла щастието си, където всяка уличка, всеки паметник, всяко островче в залива щеше да й напомня за него.

Небето се бе покрило с тежка облачна пелена и само през една малка пролука, по-синя от мастило, струеше водопад от светлина, който обливаше със златен блясък причудливия, толкова познат и толкова чужд сега силует на Везувий.

4

В действителност доктор Марио Булгаро не беше мъртъв. Похитителите му бяха изпълнили с режисьорска артистичност тоя зловещ спектакъл с човешката ръка в корема на акулата само за да заблудят полицията, да отклонят в погрешна насока издирванията й, като в същото време убедят обществото, че ведно с изобретателя е загинало и изобретението му. Какво им струваше за целта да откраднат една ампутирана ръка от болницата и да я подхвърлят с нанизания на показалеца й пръстен на една акула, която след това да убият и представят за случайно уловена?

Чарлз Томпсън — или тоя, който се представяше под това име — беше отвел с бързоходната си яхта непокорния пленник на хиляди километри от дома му, на един доскоро необитаем остров сред океана, където се опитваше да изкопчи от него тайната му.

В тоя следобяд двамата седяха на верандата пред уютния им дом замълчани, загледани с очаровани очи в ширналия се околовръст океан. Изглеждаха повече като сърдечни приятели, отколкото като пленник и безпощаден пазач, каквито бяха всъщност. Зад всяка врата дебнеше въоръжен с автомат часовой. Други, зад заредените картечници, оглеждаха кръгозора с мощни далекогледи. В сянката на палмите бръмчеше моторът на винаги готов за бойни действия хеликоптер. Чарлз Томпсън вземаше всички мерки да не изтърве жертвата си.