Читать «Яростта» онлайн - страница 7

— Длъжни сме да проверим. Бурята се усилва, а и се задава нещо…

— Това няма значение — прекъсна го Мередит. Говореше малко по-спокойно от Бони. — Стефан каза, че ако се наложи да я остави, ще я положи под върбите.

— И къде е Стефан в момента? — попита друг униформен.

— Не знаем. Върнахме се, за да извикаме помощ. Той вероятно ни е последвал. Но що се отнася до това, което се е случило с… с Елена… — Бони се обърна и зарови лице в рамото на Мередит.

Те са разстроени заради мен, осъзна Елена. Колко тъпо от тяхна страна. Макар че мога веднага да изясня това. Понечи да тръгне към светлината, но Деймън я дръпна назад. Тя го погледна недоумяващо.

— Не така. Избери си тези, които искаш, и ще ти ги осигуря.

— За какво да ги искам?

— За храна, Елена. Сега ти си ловец. А онези там са твоята плячка.

Елена опипа замислено с език кучешките си зъби. Нищо там не й приличаше на храна. Все пак, след като Деймън го каза, реши да му се довери.

— Вземи, когото ти искаш — рече тя покорно.

Деймън наклони глава назад, присви очи и огледа сцената като експерт, оценяващ известна картина.

— Какво ще кажеш за онези двама парамедици?

— Не — прозвуча глас зад тях.

Деймън хвърли небрежен поглед през рамо към Стефан.

— Защо не?

— Защото вече имаше достатъчно нападения. Тя може и да се нуждае от човешка кръв, но не е нужно да ловува, за да си я достави. — Лицето на Стефан оставаше отчуждено и враждебно, но от него се излъчваше някаква мрачна решителност.

— Значи има и друг начин, така ли? — попита Деймън насмешливо.

— Знаеш, че има. Намери някого, който ще го направи доброволно… или някого, на когото може да бъде внушено да го направи. Някой, който би го сторил заради Елена, но е достатъчно силен, за да се справи психически.

— И предполагам, че ти знаеш къде можем да открием този образец на добродетелта?

— Доведи я в училище. Ще се срещнем там — рече Стефан и изчезна.

И те се приготвиха да напуснат осветеното място и хората, които сновяха наоколо. Елена забеляза нещо странно. В средата на реката, осветен от прожектори, се полюшваше автомобил. Беше почти напълно потънал, с изключение на предния калник, който стърчеше над водата.

Що за тъпо място да се паркира кола, помисли си Елена и последва Деймън обратно в гората.

Емоциите отново се завърнаха у Стефан.

Изпитваше болка. Мислеше, че вече е приключил с това чувство, както и с всички останали. Когато извади безжизненото тяло на Елена от водата, помисли, че нищо повече не може да го нарани, защото нищо не можеше да се сравни с болката, която изпита в онзи миг.

Но бе сгрешил.

Спря се и се подпря със здравата си ръка на едно дърво. Наведе глава и задиша дълбоко. Когато червената мъгла се разсея и отново можеше да вижда, продължи напред, ала изгарящата болка в гърдите му не стихваше. Спри да мислиш за нея, повтаряше си той, но знаеше, че е безсмислено.

Но тя не беше наистина мъртва. Нима това нищо не означаваше? Мислеше, че никога вече няма да чуе гласа й, никога няма да усети докосването й…

А сега, когато го докосна, тя искаше да го убие.

Спря се отново и се преви на две, сякаш щеше да повърне.