Читать «Яростта» онлайн - страница 6

— Вече си го доказал — изрече Стефан тихо, сякаш и двамата го отвращаваха.

— Но тази — Деймън се извърна с блеснали очи към Елена — не я убих. И защо да го правя? Бих могъл винаги да я променя.

— Може би защото тя съвсем наскоро се сгоди за някой друг.

Деймън повдигна ръката на Елена, чиито пръсти все още бяха преплетени с неговите. На третия проблясваше златен пръстен с тъмносин камък. Елена го погледна и се намръщи, смътно припомняйки си, че вече го е виждала. Сетне сви рамене и се облегна уморено на гърдите на Деймън.

— Е, добре — заговори той и я погледна — това вече не е кой знае какъв проблем, нали? Мисля, че тя сигурно е много доволна, задето те е забравила. — Погледна към Стефан със злобна усмивка. — Но ще го разберем, когато отново дойде на себе си. Ще я попитаме кого от двама ни ще избере. Става ли?

Стефан поклати глава.

— Как изобщо можеш да предложиш подобно нещо? След всичко, което се случи с… — Гласът му заглъхна.

— С Катрин? Аз мога да го изрека, ако ти не можеш. Катрин постъпи глупаво и си плати за това. Елена е различна; тя знае какво иска. Но както сам ще се съгласиш — продължи Деймън, заглушавайки протеста на брат си, — това в момента не е важно. Тя е слаба и се нуждае от кръв. И аз ще се погрижа да си я набави, а след това ще открия кой й е причинил това. Ти може да дойдеш с нас или да останеш тук. Изборът е твой.

Изправи се и повдигна Елена.

— Да вървим.

Елена го последва с желание, доволна, че ще се раздвижи. Гората беше интересна през нощта; досега никога не го бе забелязвала. Совите я огласяха с тъжните си зловещи крясъци, а някаква горска мишка пробягна покрай краката й. Въздухът на някои места бе по-студен. Откри, че се придвижва лесно, крачейки до Деймън сред падналите листа, просто трябваше да внимава къде стъпва. Не погледна назад, за да види дали Стефан ги е последвал.

Тя разпозна мястото, откъдето излязоха от гората. По-рано днес бе идвала тук. Но сега наоколо кипеше трескава дейност: проблясваха сините и червени светлини на полицейските коли, а лъчите на прожекторите прорязваха нощния мрак, сред който бродеха приведени тъмни човешки фигури. Елена ги погледна с любопитство. Някои й се сториха познати. Например онази жена с измъченото лице и тревожните очи — беше леля Джудит, нали? А високият мъж до нея — годеникът й Робърт, нали така?

С тях трябваше да има още някого, помисли си Елена. Малко дете със златисторуса коса като нейната. Но колкото и да се опитваше, не можеше да извика името му в съзнанието си.

Две прегърнали се момичета стояха в кръга от полицаи и представители на властите. Тях също си ги спомняше. Дребничката с червената коса, която плачеше, се казваше Бони. А високата с водопад от черни коси беше Мередит.

— Но тя не е във водата — казваше Бони на мъж в униформа. Гласът й трепереше и в него се долавяха истерични нотки. — Видях, че Стефан я извади. Вече ви го казах няколко пъти.