Читать «Яростта» онлайн - страница 3

Впи зъби в гърлото му и ги заби дълбоко.

В същия миг осъзна, че не го прави както трябва. Не бе улучила артерия или вена. Захапа отново, ядосана от неопитността си. Усещането да хапеш беше приятно, но не излизаше много кръв. Объркана, тя се надигна, после отново впи устни в шията му. Усети как тялото му конвулсивно потръпна.

Този път беше по-добре. Този път улучи вената, но не я бе захапала достатъчно надълбоко. Малка драскотина като тази нямаше да й свърши работа. Трябваше да я разкъса докрай, за да потече гъстата гореща кръв.

Жертвата й отново потръпна, когато тя с подновена ярост впи зъби в гърлото му. Вече усещаше как плътта поддава, когато две ръце я отдръпнаха, повдигнаха я отзад.

Елена се озъби, отказвайки да пусне гърлото. Но ръцете не я пускаха. Една ръка се обви около кръста й, пръсти се вплетоха в косите й. Тя се съпротивляваше, вкопчила зъби и нокти в жертвата си.

Пусни го. Остави го!

Гласът беше остър и заповеднически, бръснещ като студен вятър. Елена го позна и спря да се бори с ръцете, които искаха да я отдръпнат. Когато я сложи на земята и тя вдигна глава, за да го види, името изникна в съзнанието й. Деймън. Неговото име беше Деймън. Втренчи се нацупено в него, раздразнена, че й отнемат плячката, но го послуша.

Стефан се надигна, вратът му бе облян в кръв, която се стичаше по ризата му. Елена облиза устните си. Прониза я тръпка на ловец, която пулсираше във всяка фибра на тялото й. Отново се почувства замаяна.

— От думите ти останах с впечатлението, че тя е мъртва — рече на глас Деймън.

Гледаше към Стефан, който беше още по-блед отпреди, ако това изобщо беше възможно. Побелялото му лице излъчваше безкрайна безнадеждност.

— Погледни я — беше всичко, което каза.

Една ръка повдигна брадичката й, наклони лицето й. Тя срещна, без да трепне, присвитите черни очи на Деймън. После дългите тънки пръсти докоснаха устните й, плъзнаха се между тях. Елена инстинктивно ги захапа, но не много силно. Пръстът на Деймън напипа острата извивка на кучешкия й зъб и този път Елена захапа малко по-силно, както правят малките котенца.

Лицето на Деймън остана безизразно, очите му я пронизваха строго.

— Знаеш ли къде си? — попита той.

Тя се озърна. Дървета.

— В гората — отвърна предпазливо и очите й се върнаха към него.

— А този кой е?

Погледът й проследи пръста му.

— Стефан — изрече равнодушно. — Твоят брат.

— А аз кой съм? Знаеш ли кой съм аз?

Тя му се усмихна, показвайки острите си зъби.

— Разбира се, че зная. Ти си Деймън и аз те обичам.

2

— Това искаше, нали, Деймън? — Гласът на Стефан излъчваше стаена ярост. — Е, можеш да си доволен, вече го постигна. Искаше да я направиш като нас, като теб. Не ти беше достатъчно само да я убиеш.

Деймън не го погледна. Гледаше напрегнато Елена с хлътналите си черни очи, без да пуска брадичката й.

— Казваш го за трети път и вече започна малко да ми писва — отбеляза той меко. Макар и ранен и леко задъхан, той все пак се владееше, контролираше ситуацията. — Елена, убих ли те?