Читать «Отвъд» онлайн - страница 66

— Какво ще правиш с крадците, ако успееш да ги заловиш?

— Ще ги отведа в Мешхед Али.

— Имаш ли още някакъв въпрос, на който бихме могли да отговорим?

— Не. Ако се породи в мен още някой въпрос ще ти го задам при Бир Хилу, където отново ще се срещнем.

— Значи възнамеряваш да се отделиш от нас?

— Още сега, защото яздите твърде бавно за мен. Ти не искаш ли да избързаш пред кервана си и да ме придружиш? Едва ли е необходимо да те уверявам, че това ще ми бъде много приятно, ефенди.

— Позволи да остана при хаддедихните! Сега съм част от тях. А и винаги е било мой принцип да не се бъркам в неща, които стоят далеч от мен. Че светилището на Мешхед Али е ограбено, не ме засяга, а с Ел Гхани засега повече работа нямам. Следователно няма налице нито една причина да участвам в гонитбата на крадците.

— Имаш право, ефенди. Но довечера сигурно ще се видим при Бир Хилу?

— Да. Аз съм убеден, че ще намерим крадците като твои пленници.

— Сигурно, ако изобщо ги срещнем там.

— Няма къде да бъдат другаде. Заради водата трябва да се отправят нататък. И със сигурност ще останат там, защото са твърде слаби и изтощени да продължат ездата. Позволи да ти кажа само още едно, погрижи се да не побягнат, ако ви видят отдалеч да идвате!

— За това не помислих! Ние ще се стоварим върху тях като гръм. Аллах ми показа сега чрез теб правия път и аз няма да проявя лекомислието да им предоставя възможност за измъкване. Сега разреши временно да се сбогувам с вас.

Кхутаб ага повика водача и войниците си и препусна бързо. Виждахме ги още известно време да се появяват по височините на хълмовете и да се губят в падините, докато се отдалечиха толкова, че вече не можехме да ги различаваме. Тогава Халеф ми каза:

— Сихди, нямаше ли да е по-добре, ако беше изпълнил желанието му да яздиш с него?

— Защо?

— Защото сигурно нямаше да тръгнеш сам, а щеше да вземеш и мен. И после за нас щеше да е истинска наслада да видим как ще бъде прогонено високомерието на оня горделив разбойник, меканеца.

— Щеше ли да оставиш твоята Ханнех, Халеф?

— Защо не? Та нали щеше да се касае само за броени часове, а тя щеше да се намира под закрилата на моя син и петдесет храбри войни.

— Ако изчакаш тези броени часове, после ще имаш предостатъчно време да се освежиш с гледката на меканското смирение. А ако моята Еммех беше тук при мен, в Арабската пустиня, присъствието и на сто воини нямаше да ми даде основание да я напусна дори за час. Нашите съвместни преживелици трябва достатъчно да са те научили, че опасността се появява най-често неочаквано. Не, оставаме при твоята Ханнех. С Ел Гхани ще имаме време да говорим.