Читать «Отвъд» онлайн - страница 57

Кхутуб ага изчака търпеливо, додето този дълъг ремък бе развит, и после се осведоми:

— А ти? Кой си ти и кои са другите?

— Аз съм хаджи Халеф Омар бен хаджи Абул Аббас ибн хаджи Давуд ал Госарах, шейхът на хаддедихните от голямото племе шаммар. Тези мъже са неколцина мои воини, които отиват заедно с нас на поклонение в Мека.

Малко подигравателната усмивка на персиеца при изреждането на моите имена сега изгуби израза си.

— Слушал съм за хаддедихните — рече той. — Те са почтени и спокойни хора, които обичат мира и честността. Имат един приятел от Запада. Казва се Кара бен Немзи ефенди и е бил техен учител във всички полезни умения на войната и мира.

— Това е вярно. От кого си го научил?

— От един мъж, който сподели, че и ти го познаваш, ако действително си хаджи Халеф.

— Аз съм. Как се казва този мъж?

— Мирза Джафар, моят най-добър приятел.

Мирза Джафар — той беше с мен при последното ми пътешествие с Халеф през Персия. Персиецът го нарече мирза Джафар, не Джафар мирза, следователно не му даде титлата принц, а обикновена. Това предпазливо поведение удостоверяваше, че той знае за Джафар повече, отколкото тук можеше да каже. Бях изненадан. Кхутуб ага нарече Джафар свой най-добър приятел, но особеното положение на принца все пак ни повеляваше да бъдем внимателни. Най-добре беше да не задълбочаваше повече това познанство, но, за съжаление, на милия Халеф не бе възможно да прояви в случай като този желаната сдържаност. Аз поисках да се заема с продължението на разговора и му дадох знак да мълчи. Но в своето усърдие той не ме видя и непосредствено след споменаването на името възкликна радостно:

— Мирза Джафар! Нашият персийски приятел! Ти също го познаваш? И както и ние го наричаш свой приятел? Погледни там, виж затъкнатия в пояса на моя ефенди ханджар ^[79]! Това оръжие е подарък от мирза Джафар и притежава за него и за нас голяма стойност.

Каква непредпазливост! С тези думи Халеф издаде, че не бях мъжът, за когото преди малко се бях представил. Кхутуб ага плъзна бавно поглед по нас. Нито една черта от лицето му не ми подсказа, че е проникнал в нашата тайна, но от този момент той започнала разговаря изключително с мен.

— Позволи да те питам за пътя, по който сте яздили дотук! Причината, да изразя тази молба, ще ти съобщя после.

— Идваме от Горна Джезирех — отговорих аз — и прехвърлихме Ефрат южно от Хит.

— Минахте ли край езерото Неджеф?

— Не.

— Значи не сте вървели по керванския път, който води от Хиле и Мешхед Али към Мека.

— Не. Той винаги оставаше вляво от нашата пътека.

— Колко жалко! Ако бяхте яздили по този път, вероятно щяхте да можете да ни дадете сведения за един малък керван, който търсим.

— Търсите? Вие търсите? Странно?

— Странно? Защо наричаш така нашата работа?

— Защото го търсиш, а същевременно ми казваш къде се намира, именно по пътя от Мешхед Али за Мека.

— Нека ти съобщя, че този керван има всички основания да се крие от нас.

— Щом трябва да се крие от вас, той има причини да не се показва и пред други, които биха могли да ви го издадат.