Читать «Отвъд» онлайн - страница 223

— Гробът между нас и него! — каза Халеф, като посочи първо него и после ямата. — Живи ли са още в ума ти думите, които той каза, сихди?

— Да — отвърнах.

— И какво гласяха?

— «Заклевам се в Аллах и свещената Кааба, нека пустинята, която лежи наоколо, да съди между нас! От този миг между нас зее един гроб. Кого ще погълне, мен или вас, нека реши този, в когото се заклех… или нека го реши Любовта, вашата богиня!»

— Да, тя реши и той сега не може да има нищо против. Не е ли странно, че такива приказки често се изпълняват почти буквално?

— Повече от странно. На мен това на няколко пъти ми се е случвало със собствените ми думи и едва ли не ме дострашава от самия себе си. Такива неща вече няма да казвам. Хайде, да си вървим! Става ми физически болно.

Побързахме към кладенеца, където бяха сложили слепеца да седне. Той не беше сам. Гхани се намираше при него. Беше се заел да напои три камили — своята, тази на слепеца и онази, която бе донесла сина му дотук. Беше вързан за него само за през нощта и на сутринта, преди да потеглим, освободен.

— Май се кани да вземе мъртвеца със себе си — каза Халеф.

— И може би също мюнеджията.

— Ще го допуснем ли?

— Хм! Всъщност слепецът си е с него.

— Сега вече не, защото Гхани се доказа като човек, на когото един такъв клетник не може да бъде поверен. Съгласен ли си да се заемем с него?

— Дори с най-голямо удоволствие.

— Добре, веднага ще говоря със слепеца.

Той сега беше в пълно съзнание. Пристъпихме към него и Халеф попита:

— Знаеш ли, о, мюнеджи, къде се намираш?

— Да, моят закрилник ми каза.

— Твоят закрилник? И сега ли все още го считаш за такъв?

— За мен ще си остане такъв, докато съм жив Зная, че другите ни спътници са били разстреляни, но ще остана с него и ще яздя с него до Мека.

— Напълно буден и бодър ли си?

— Притежавам пълното си съзнание. Според гласа ти си шейх хаджи Халеф?

— Да, аз съм.

— Къде е ефендито от Вади Драа?

— Седи до мен тук.

— Тогава трябва да му кажа една дума. Ефенди, зная, че не те прецених правилно, и те моля за прошка. Ще я откажеш ли на стария сляп човек?

— Не. Аз изобщо не ти се разсърдих — заявих. — Мога да ти го докажа, като те уведомя, че решихме да те вземем с нас до Мека.

— Благодаря ви за добрината, но не мога да я приема, защото оставам при Ел Гхани, моя закрилник.

— При този…

— Не казвай нищо повече! — прекъсна ме той. — Ако знаеше каква болка ми причиняваш с това, сигурно щеше да премълчиш. Моето сърце е привързано към него. Бъди добър с мен и не настоявай да го напусна!

— Значи си убеден, че и за в бъдеще можеш да му се повериш?

— Напълно! Ако поискате насила да ме откъснете от него, ще тъгувам толкова много, че двойно повече ще чувствам нещастието си.

— Щом говориш така, нямаме право да настояваме повече. Кога иска да тръгне?

— Веднага щом напои камилите. Не ни оставяйте да гладуваме, дайте ни храна и също тютюн за мен!