Читать «Отвъд» онлайн - страница 209

— С това вече често си ни заплашвал, а така и още не се е сбъднало. Впрочем откъде знаеш, че са там? Та нали са останали, изключвайки онези, с които си яздил насам, при височините на четири часа път след кладенеца.

— За да ви причакат. Но след като вие сте отишли дотам, както чух, и сте поели пак обратно, те са ви последвали. Но аз нямах предвид това голямо отделение, а малкото, което пратих оттук към кладенеца.

— Да, не искаше да делиш Канс ел Адха с толкова много народ.

— И понеже моят основен отряд е тръгнал назад, той се е срещнал с малкия при кладенеца. Ето как всички са се събрали. Обръщам ти внимание върху тази опасност.

— Много любезно от твоя страна. Благодаря ти, приятелю мой.

— Не се подигравай!

— Ако мислиш, че се подигравам, би следвало да приемеш, че не се страхуваме. Какво ще кажеш за идеята, която сега ме споходи. Застрелваме те и после не яздим към кладенеца, където са твоите хора. Не е наложително да им досаждаме пак с присъствието си.

Тук шейхът вече не съумя да овладее гнева си. Кресна ядосано на Халеф:

— Мошеници с мошеници! Сигурно вече сте забравили какво каза старият мюнеджи за милостта.

— Значи и ти молиш за милост?

— Да моля? Не! Аз я изисквам!

Халеф бързо показа отново сериозната си физиономия и предупреди:

— Шейх Тавил бен Шахид, тонът, с който ми говориш, не ми харесва. Чуй сега какво ще ти кажа!

Махна на един хаддедихн да приближи и му заповяда:

— Прицели се в сърцето на този убиец, който мисли, че милостта трябва да му се подчинява. Веднага щом вдигна ръка, му теглиш куршума!

След това хаджията отново отправи думите си към Тавил:

— Виждаш последиците от твоето поведение. Давам ти две минути време. Ако дотогава не си се изказал, вдигам ръка.

Настъпи дълбока тишина. Половината срок изтече и заканата подейства.

— Махнете кремъклийката! — помоли шейхът.

— Искаш милост? — попита Халеф.

— Да.

— Искането още не е молба.

— Аллах да ви смаже! Така да бъде, моля за милост.

Сега хаджията се ухили.

— Така е добре, о, шейх на бени кхалид! Но въпреки всичко искам да ти съобщя, че в нашия случай нямаше да дам знака. Това, ти също да бъдеш пуснат да си вървиш беше решено. Исках само да чуя как един шейх моли за милост.

Тавил не отвърна нищо. Когато беше развързан, стана, отиде до мястото, където лежеше пушката му, вдигна я и се отправи към камилата си. Седна на седлото, даде й знак да се изправи, и потегли. Ние гледахме също така мълчаливо след него. Беше стигнал почти до подножието на дюната където трябваше да завие и изчезне, когато обърна животното, пристигна в бърз ход, спря пред нас, измери ни с горди, свирепи очи и каза:

— Аз също се изсмивам над вашата любов. Между мен и вас вече няма нищо друго освен отмъщението. Заклевам се в Аллах и свещената Кааба, нека пустинята, която лежи наоколо, да съди между нас! Или вие няма да я напуснете, или аз. Вие сте петдесет, аз само един, но в очите на отмъщението броя колкото вас. Призовавам пустинята да се отвори или за вас, или за мен! От този миг между нас зее един гроб. Кого ще приеме, мен или вас, нека реши този, в когото се заклех!