Читать «Ненаситност» онлайн - страница 26

— Ако само опиташ нещо… — изрекох достатъчно тихо, за да може да го чуе само той, изпънах рамене и несъзнателно се напрегнах, готов за схватка.

— Не си въобразявай, че можеш да ме победиш — отвърна Деймън, съзнаващ по-изгодната позиция, в която се намираше.

Хората, които бяха с нас, местеха погледи помежду ни, явно усетили, че става нещо, но без да са наясно какво точно.

— Доста ожаднях — заявих накрая на висок глас, без да отмествам очи от неговите, опитвайки се да измисля как да отведа Деймън по-далеч от новите си приятели. — Искаш ли да ми правиш компания и да изпием по едно питие?

— Чудесно! И на мен ще ми дойде добре едно питие — откликна ентусиазирано Брам, надявайки се да разсее напрежението.

— И на мен ще ми дойде добре — рече Деймън, имитирайки тона на Брам. — Но дългът — и мазурката — ме зоват. — Извърна се към Хилда и се поклони. — Ще позволите ли?

— О, за мен би било удоволствие, но Брам… — Понечи да вдигне програмата си, която висеше на розова панделка на кръста й. Очите й се разшириха, зениците й станаха огромни и тя се взираше — но вече не в програмата. Погледнах към Деймън. Той също се взираше в нея, подчиняваше я на волята си. Изтъкваше, пред всички — пред мен — колко е силен.

Изпращаше ми послание.

— О, той няма да има нищо против — реши Хилда и улови ръката на Деймън. Той я поведе към дансинга, като преди това ми се усмихна. Върховете на зъбите му блестяха.

— Иска ми се да притежавам неговия чар — въздъхна Брам малко тъжно. — Върти всички дами на пръста си.

Лидия се изчерви мило. Не погледна разтревожено след Хилда. Притежаваше спокойната увереност на жена, която знае точно какви са чувствата на любимия й и отношението му към нея. Несъмнено Деймън й бе внушил да се държи така. Много бързо бе натрупал значително количество от Силата.

— Къде точно се запознахте вие двамата? — попитах, като се опитвах да звуча небрежно.

— О, било е толкова романтично — побърза да ме осведоми Бриджет. — Почти толкова романтично като при нас, когато ме намери безпомощна в парка…

— Остави сестра си да говори, Бриджи — прекъсна я Брам.

Лидия се усмихна. Цялата й заучена любезност и предвзети светски обноски тутакси изчезнаха.

— Наистина донякъде приличаше на вълшебна приказка. Внезапно рукна силен порой. Спомням си много ясно, че слънцето грееше само минути преди това. Двете с мама се оказахме неподготвени за тази рязка смяна във времето и целите подгизнахме. Новата ми шапка бе напълно съсипана, а всичките ми пакети с покупки се намокриха. Кълна се, че поне десетина карети минаха покрай нас, без да спрат. И тогава — една от тях спря, вратата й се отвори и вътре беше той, протегнал ръка към мен.

Очите й омекнаха.

— Той предложи да слезе и да ни отстъпи мястото си, но ние се качихме при него…

Брам изцъка няколко пъти, а Лидия се усмихна и сви леко предизвикателно рамене.

— Зная, зная… „да се качим в карета с непознат мъж“. Много лоша постъпка от наша страна. Но той беше толкова любезен и очарователен… и беше толкова приятно пътуване… и тогава слънцето изгря, а ние почти не го забелязахме…