Читать «Ненаситност» онлайн - страница 23

Пълен оркестър, състоящ се от цигулки, чела, валдхорни и флейти, свиреше в ъгъла. Музикантите бяха облечени в черни костюми. Залата бе изпълнена от край до край с танцуващи, в най-удивителните одеяния, които бях виждал. Младите жени вдигаха изящните си ръце в ръкавици с проблясващи диамантени гривни, сетне се завъртаха в роклите си, чиито цветове варираха от кървавочервено до матово златисто. Ефирни поли от тюл, дантела и най-фина коприна шумоляха във вихъра на мазурката, която свиреше оркестърът, и се носеха като венчелистчета, разпръснати върху водите на езеро.

Ако очите ми бяха заслепени от вида на танцуващите, ароматите в залата почти превзеха останалите ми сетива: скъпи парфюми, огромни вази с екзотични цветя, пот и пунш, а някъде някоя дама кървеше заради топлийката, забравена в роклята от небрежна прислужница.

— Трябва да вземеш на дамата си програма за бала или танцова карта — промърмори Лидия в ухото ми, докато стоях там, зашеметен от пищността и бляскавата разточителност на сцената пред мен.

— Това там… това Аделина Пати¹ ли е? — заекнах, като посочих сериозната и сдържана жена, застанала в ъгъла, заобиколена от почитатели. — Оперната певица?

Бях виждал нейни снимки. Баща ми искаше синовете му да имат познания за италианската култура и наследство.

— Да — отвърна Бриджет, завъртя очи и тупна с хубавото си краче, обуто в сатенена пантофка. — А ето там е кметът Гънтър, онзи пък е Джон Д. Рокфелер и… сега може ли да ме заведеш до мястото ми? Искам да видя кой ме кани на танц.

Лидия се изкашля учтиво, което подозрително ми прозвуча като смях.

— На юг — прошепнах й с ъгъла на устата си — се смята за неучтиво да танцуваш твърде много с кавалера си за вечерта.

Лидия притисна към устата си ръката си в ръкавица, за да прикрие усмивката си.

— Чух, че на юг още танцуват кадрил и по време на приемите не се играят никакви салонни игри. Късмет, господин Салваторе.

И тя изчезна със смях в тълпата. Маргарет само ми хвърли лека, самодоволна усмивка. Бе уловила под ръка съпруга си Уоли, нисък тип с пенсне и сериозна физиономия. Но когато му зашепна нещо в ухото, върху устните му разцъфна усмивка и той целият засия. Усетих странно убождане на ревност. Никога нямаше да позная това — обикновените ритуали на две сродни души.

Оркестърът засвири валс.

Бриджет издаде напред долната си устна.

— А аз още нямам програма.

— Милейди — промълвих, като вътрешно въздъхнах, поклоних се леко и й подадох ръка.

Бриджет беше чудесна танцьорка и беше почти удоволствие да я въртиш из дансинга. За няколкото минути, докато траеше танцът, бих могъл да забравя къде съм и кой съм: бях просто един мъж с фрак, който се носи из зала, пълна с красиви хора. Партньорката ми извърна зелените си като пролетни листа очи и за един вълшебен миг можех да си представя, че е Кали, жива и здрава, стигнала до щастливия край на нашата история, който толкова отчаяно желаеше.