Читать «Чудакът Томас (Завръщането)» онлайн - страница 49

— Не всичко.

— Дори напротив, няма почти нищо смешно, задник такъв. Сега смешно ли ти е?

— Не, не ми е.

— Знаеш ли според мен кое ще е смешно?

Не отговорих.

— Смешно ще е, ако ударя с чук по ръката на недъгавия дребосък.

Над мен пропълзя осмокрак арфист и засвири тихата си мелодия на тънките струни на паяжината.

— Дали костите му ще се строшат като стъклени? — продължи тя.

След кратка пауза отвърнах:

— Извинявай.

— За кое се извиняваш?

— Извинявай, че те обидих с ескимоската шега.

— Аз не се обиждам, бебчо.

— Радвам се да го чуя.

— Само малко се ядосах.

— Съжалявам, наистина.

— Не ставай досаден.

— Моля те, не го наранявай.

— Че защо да не го направя?

— А защо трябва да го правиш?

— За да си получа, каквото искам.

— Какво искаш?

— Чудеса.

— Може би аз не разбирам нещо, но думите ти ми се струват безсмислени.

— Чудеса — повтори тя.

— С какво мога да ти помогна?

— Смайващи чудеса.

— Какво се иска от мен, за да ми го върнеш невредим?

— Разочароваш ме.

— Опитвам се да те разбера.

— Той е горд с лицето си, нали?

— Горд? Не знам.

— Единственото нормално нещо в него.

Устата ми беше пресъхнала, но не, защото тук беше горещо и прашно.

— Той има красиво лице — добави непознатата. — Все още.

И прекъсна разговора.

За миг ми мина през ума да набера ∗69, за да се опитам да се свържа с нея, макар че тя беше скрила номера си. Не я набрах, защото нещо ми подсказваше, че ще направя грешка.

Въпреки че загадъчните и думи с нищо не разкриха плановете и, едно нещо ми стана ясно. Тя беше свикнала да контролира всичко и при най-малкото съпротивление реагираше враждебно и агресивно.

И тъй като сама си беше приписала агресивната роля, очакваше от мен да бъда пасивен. Ако се опитах да я набера, тя несъмнено щеше да побеснее.

Беше способна на голяма жестокост. Като нищо щеше да излее гнева си към мен върху Дани.

Миризмата на сухо и разложено. На прах. На мърша и смърт, в сенчестия ъгъл.

Прибрах телефона в джоба.

Един паяк се спусна по копринената нишка, бавно завъртайки се с треперещи крака в застиналия въздух.

Деветнайсета глава

Изтръгнах патрона с клещите, отворих вратата и оставих паяците да пируват с тяхната плячка.

Тази система от отводнителни тунели беше странна, сякаш принадлежеше на друг свят. И телефонното обаждане беше странно и чудато. Дори да бях пристъпил прага на Нарния, нямаше да се изненадам толкова.

Открих, че съм се озовал извън очертанията на Пико Мундо, но не във вълшебна страна. Около мен земята беше осеяна с пустинни храсти, твърди и безмилостни.

Постройката, от която излязох, се намираше върху бетонна площадка с двойно по-голям размер. Обектът беше затворен с верига с катинар.

Обходих обекта по периметъра, изучавайки неравния терен, и проверих дали някой не ме наблюдава. Но релефът наоколо не предлагаше кой знае какви възможности за криене.

Когато се уверих, че няма да се наложи да се върна обратно в постройката, за да се прикрия от стрелба по мен, изкачих портата с катинара и скочих от другата страна.

Каменистата почва под краката ми не се впечатли от скока. Осланяйки се на интуицията си, аз се отправих на юг.