Читать «Чудакът Томас (Завръщането)» онлайн - страница 3

Имах няколко черни тениски, но повечето ми бяха бели. В допълнение към няколкото чифта сини джинси имах и два бели панталона.

Дрешникът беше малък, но наполовина празен. Както и долните чекмеджета на тоалетното ми шкафче.

Нямам костюми. Нито вратовръзки, нито пък обувки, които трябва да се лъскат.

За студено време имам два дебели пуловера.

Веднъж в пристъп на безумие си купих плетена жилетка. Но осъзнах, че съм внесъл силен елемент на сложност в гардероба си, и още на следващия ден я върнах в магазина.

Моят приятел и духовен учител Осуалд Бун ме беше предупредил, че стилът ми на обличане представлява сериозна заплаха за производителите на конфекция.

Неведнъж бях забелязвал, че дрехите в гардероба на Ози са с такива огромни размери, че щях да се загубя в тях.

Доктор Джесъп беше бос, с памучна пижама, измачкана от въртенето в леглото.

— Сър само ако можехте да кажете нещо. Много бих искал да ви чуя.

Вместо да заговори, рентгенологът свали ръцете си от лицето, обърна се и излезе от спалнята ми.

Погледнах стената над леглото. Там, окачено в рамка, виси картонче от машина за предсказване на бъдещето. От онези машини, дето ги има по панаирите и увеселителните паркове. На него пишеше СЪДЕНО ВИ Е ЗАВИНАГИ ДА СТЕ ЗАЕДНО.

Всяка сутрин аз започвам деня си с четенето на тези думи. Всяка вечер, преди да заспя, ако сънят изобщо ме споходи, ги препрочитам отново по няколко пъти.

Вярвам, че в живота има определен смисъл. Както и в смъртта.

Взех мобилния си телефон от нощното шкафче. Първият запаметен номер е на шериф Уайът Портър, шеф на полицейския участък в Пико Мундо. Вторият е домашният му номер. Третият — на мобилния му телефон.

Често звънях на Уайът Портър посред нощ и го виках да дойде.

Включих лампата в хола и открих, че доктор Джесъп е стоял в тъмното, сред преоценените мебели, с които беше обзаведено жилището ми.

Когато отидох до външната врата и я отворих, той не ме последва.

Макар че беше дошъл да търси помощта ми, не можеше да намери у себе си кураж за онова, което предстоеше.

Под червеникавата светлина на старата бронзова лампа с обшит с мъниста абажур жалката мебелировка — старомодните фотьойли, тумбестите викториански табуретки, репродукциите на Максфийлд Париш, карнавално шарените стъклени вази — очевидно го привличаше.

— Не се обиждайте, но мястото ви не е тук — казах.

Доктор Джесъп ме погледна смирено.

— Това място е изпълнено с минало. Има място за мен и Елвис, за спомени, но не и за друг.

Излязох в коридора и затворих вратата.

Апартаментът ми заедно с още един се намира на първия етаж на преустроена викторианска сграда. Някога в тази къща беше живяло само едно семейство, но и сега си има своя чар.

Години наред живях под наем в стая над един гараж. Леглото ми беше само на метър-два от хладилника. Тогава животът беше по-прост, а бъдещето — предвидимо.

Смених стаята за този апартамент не защото ми трябваше повече пространство, а защото завинаги ще принадлежа на това място.

Вратата на къщата беше остъклена. Нощта навън изглеждаше чиста и ясна, подредена и разбираема.