Читать «Чудакът Томас (Завръщането)» онлайн - страница 17

Една полицейска кола с изгасени фарове спря пред портата на Джесъп.

Станах от пейката и ако седалището ми беше отровено, то поне още не беше окапало.

Когато се настаних на предната седалка и затворих вратата, шерифът Портър ме попита:

— Как е езикът ти?

— Моля?

— Още ли те сърби?

— А, не. Спря.

— Няма ли да е по-добре ти да караш?

— Да, но ще ми е трудно да обясня как аз, работникът от ресторанта, кара полицейска кола.

Докато се движехме по алеята, шерифът включи фаровете и изрече:

— Какво ще кажеш да обикаляме улиците и когато почувстваш, да ми кажеш накъде да завия?

— Да опитаме. — Тъй като беше изключил полицейската радиостанция, аз го попитах: — Няма ли да искат да се свържат с вас?

— В къщата на Джесъп ли? Нямаме повече работа там. Криминалистите ще довършат започнатото. Разкажи ми повече за типа с тейзъра.

— Имаше зли зелени очи. Беше гъвкав и пъргав като змия.

— Сега на него ли се настройваш?

— Не. Зърнах го много за кратко, преди да ме парализира с тока. За да действам по-ефективно, ми е необходима по-ясна мислена картина. Или име.

— Значи Саймън?

— Не знаем със сигурност дали Саймън е замесен.

— Залагам си главата, че е. Убиецът е продължил да налага Уилбър Джесъп много след като той вече е бил мъртъв. Това убийство е извършено със злоба. Но не е бил сам. Имал е съучастник. Може би някой, с когото се е запознал в затвора.

— Ще опитам с Дани.

Мълчаливо изминахме няколко пресечки.

Стъклата на колата бяха свалени. Въздухът изглеждаше чист, но носеше в себе си миризмата на пясък от Мохаве, в чиито простори се намираше нашето градче.

Гумите газеха по килима от лаврови листа и те хрущяха под тежестта на автомобила.

Пико Мундо приличаше на изоставен град.

Шерифът няколко пъти ме погледна крадешком и каза:

— Мислиш ли да се връщаш на работа в закусвалнята?

— Да, сър. Рано или късно ще се върна.

— По-добре да е рано. На хората им липсват твоите пържени картофи.

— Поук също ги прави хубави — отвърнах аз, имайки предвид Поук Барнек, другия работник, който приготвяше аламинутите в „Пико Мундо Грил“.

— Не са лоши, но не могат да се сравняват с твоите. Нито палачинките му.

— Никой не може да прави пухкави палачинки като моите.

— Това някаква кулинарна тайна ли е?

— Не, сър. Вроден инстинкт.

— Дарба за палачинки.

— Да, сър, така изглежда.

— Почувства ли привличане вече?

— Не, още не. И ще е по-добре да не говорим за това. То просто ще се случи.

Шерифът въздъхна.

— Не знам дали някога изобщо ще мога да свикна с тези паранормални щуротии.

— Самият аз досега не съм свикнал, а и едва ли ще свикна.

Между две палми пред гимназията на Пико Мундо беше опънат голям надпис: „ГУЩЕРИ, НИЕ СМЕ С ВАС“.

Когато бях ученик в същата гимназия, спортният ни отбор се казваше „Смелите“. Мажоретките носеха на главите си ленти с пера. Това се възприемаше като обида към местните индиански племена, макар че нито един индианец не се оплака.

От администрацията на училището промениха „Смелите“ на „Гущерите“ — на името на Хелодерма Суспектум или големите отровни гущери, обитаващи пустинята Мохаве. Обаче нито във футбола, нито в баскетбола, бейзбола, бягането и плуването „Гущерите“ не можаха да достигнат резултатите на „Смелите“. Повечето от местните обвиняваха за това треньорите.