Читать «Чудакът Томас (Завръщането)» онлайн - страница 145

— Не. Закусвалнята е оживено място, отче. В магазина за автомобилни гуми не е по-различно. Трябва ми полезна работа, с която умът ми постоянно да е зает, но искам да намеря място, което е… по-тихо.

— Дори като необвързан послушник, който няма да се подчинява на монасите, ти пак ще трябва да спазваш хармония с духовния живот на ордена, който се съгласи да те приюти.

— Ще спазвам, сър. Ще бъда в хармония.

— Каква работа очакваш да вършиш там?

— Градинарска работа, боядисване, дребни ремонти. Миене на подове и прозорци, чистене. Мога да им готвя, ако искат.

— От колко време си го решил, Од?

— От два месеца.

— Говорил ли е с вас за това? — попита отецът шерифа.

— Постоянно.

— Значи не е спонтанно решение.

Шерифът поклати глава.

— Од не е спонтанен.

— Според мен не бяга и от тъгата — каза отец Луелин. — Нито се стреми към нея.

— Имам нужда да опростя живота си — отвърнах аз. — И да намеря по-тихо място, където да премисля всичко.

Отецът отново се обърна към шерифа:

— Като негов приятел, който го познава най-добре, и като човек, в думите, на когото той очевидно се вслушва, имате ли други съображения, за да мислите, че Од не бива да постъпва така?

Шерифът Портър помълча, след което отговори:

— Не знам какво ще правим без него.

— Колкото и да ви помага Од, шерифе, престъпленията никога няма да спрат.

— Не това имах предвид. Мисълта ми е, че… просто не знам какво ще правим без теб, синко.

Откакто Сторми загина, аз живеех в нейния апартамент. Не толкова стаите имаха значение за мен, колкото самото обзавеждане, мебелите, малките декоративни предмети и личните вещи. Не исках да се разделям с тези неща.

С помощта на Тери и Карла аз опаковах вещите на Сторми и приех предложението на Ози да ги съхранява в празната стая в къщата му.

През предпоследната ми нощ в този апартамент аз седнах заедно с Елвис на приятната мека светлина на старата лампа с платнен абажур, заслушан в неговата музика от първите години на официално документираната му кариера.

Той е обичал майка си повече от всичко на света. Вече мъртъв, той повече от всичко искаше да я види. Месеци преди да умре майка му — можете да го прочетете в която и да е от написаните за него биографии — тя се е бояла, че славата ще го погуби и че заради същата слава Елвис постепенно се е отклонявал от правия път.

Умряла млада, преди още той да достигне върха на кариерата си, но след като вече се бил променил. Пронизван години наред от тъгата, той въпреки всичко забравил майчиния съвет и с всяка изминала година все повече се спускал надолу. Талантът му останал неразкрит дори и наполовина.

Когато станал на четирийсет — което биографите също подробно отразяват — Елвис бил измъчван от мисълта, че съвсем загърбил заръките на майка си и че тя щяла да се срамува от него, задето започнал да употребява наркотици и станал арогантен и прекалено самоуверен.

Умрял на четирийсет и две, Елвис и днес продължава да блуждае, защото се страхува от това, което и най-много желае: да види Гладис Пресли. Не любовта на този свят го задържа, както преди си мислех. Той знае, че майка му го обича и ще го прегърне без нито една дума на укор. Но Елвис се срамува, че е станал най-известната звезда на този свят — но не и човекът, който тя е искала и се е надявала да бъде.