Читать «Чудакът Томас (Завръщането)» онлайн - страница 142

— Синко, не можеш да поправиш нещо повредено, като повредиш друга негова част. Разбираш ли ме?

Кимнах. Разбирах го, но разбирането не винаги помага.

— Ако се беше предал, щеше да счупиш друга част от теб.

— Постоянство — отвърнах аз.

— Точно така.

На кръстовището към нас зави линейка с мигащи светлини, но без включена сирена.

— Мисля, че някои от костите на Дани са счупени, но той не искаше да се разбере.

— Ще отидем да го приберем. Ще внимаваме с него като със стъкло, синко.

— Той не знае за смъртта на баща си.

— Добре.

— Ще бъде трудно, сър. Ще е трудно да му кажем. Много трудно.

— Аз ще му кажа, синко. Остави на мен.

— Не, сър. Ще съм ви благодарен, ако сте с мен и ме подкрепите, но аз трябва да му го кажа. Ще си помисли, че вината е негова. Ще бъде съсипан. Ще иска да поплаче на нечие рамо.

— На твоето.

— Надявам се, сър.

— На теб наистина може да разчита, синко — каза шерифът.

След това отидохме в „Панаминт“, където смъртта беше поставила залозите си и както винаги беше спечелила играта.

Шейсет и втора глава

Върнах се в „Панаминт“ заедно с четири полицейски патрулни коли, една линейка, един фургон от местната морга, трима криминалисти, двама санитари, шестима полицаи, шерифа и Карла.

Чувствах се като пребит, но не и изнемощял както преди няколко часа. Мимолетната смърт ме беше ободрила.

Когато отворихме вратите на асансьора на дванайсетия етаж, Дани ни посрещна с видимо облекчение. Не беше ял от протеиновите блокчета и настоя да ми ги върне.

Беше пил от водата, която му бях оставил, но не, защото беше жаден.

— След като чух изстрелите — каза ми той, — бутилките ми трябваха, за да се изпикая в тях.

Карла остана с Дани в линейката и го придружи до болницата. По-късно в болничната стая тя, а не шерифът, застана до мен, когато съобщих на Дани за смъртта на баща му. Жените на спартанците са тайните стълбове на това общество.

В тъмното и осеяно с прах и пепел пространство на обгорения втори етаж открихме останките на Датура. Пумата си беше отишла.

Както и очаквах, нейният зъл дух не беше блуждал. Оставането на този свят вече не зависеше от волята й. Свободата й беше отнета от могъщ властелин.

В хола на апартамента на дванайсетия етаж кървавите пръски и сачмите за дивеч доказваха, че все пак съм ранил Робърт. На балкона лежеше обувка с разхлабени връзки, която очевидно се беше изхлузила от крака му, когато той се препъна и падна от високото.

Под балкона, на паркинга, открихме неговия пистолет и другата му обувка. Сякаш след като беше изгубил едната, сам беше свалил другата, за да не му пречи.

При падане от подобна височина около тялото му неминуемо се беше образувала локва кръв. Но бурята и дъждът бяха измили асфалта и той изглеждаше като нов.

Криминалистите бяха единодушни, че Датура и Андре са преместили трупа на сухо място.

Аз не споделях тяхната версия. Датура и Андре бяха пазили на стълбите. Нито имаха време, нито бяха склонни да изпратят с почит загиналия си другар.

Вдигнах очи от обувката и погледнах към пустинята. Какво ли го беше накарало да продължи? Нуждата или надеждата?