Читать «Лираел» онлайн - страница 221

— Тя е тук — каза Сам грубо, като посочи съответното място в дисагите. Поколеба се, после се отдръпна, докато се озова на цели десет крачки от огъня, по-близо до реката, а Кучето и Могет останаха между него и Лираел — и книгата. Легна на земята и нарочно извърна поглед от нея. Не желаеше дори да вижда книгата. Неговата летяща жаба подскачаше зад него и бързо разчисти комарите от импровизираното му легло.

Зад гърба си Сам чу как каишите на дисагите се развързват. После се появи меката светлина на Хартата, чу се щракането на сребърните пластини — и шумоленето на страниците. Не последва експлозия, нямаше унищожителен огън.

Сам изпусна стаения въздух, затвори очи и си наложи да заспи. След няколко дни можеше да бъде в Къщата на Абхорсен. В безопасност. Можеше да остане там. Лираел би могла да продължи сама.

„Само че, каза съвестта му, докато той се унасяше, Никълъс е твой приятел. Твой дълг е да се справяш с некромантите. И твоите родители ще очакват от теб да се изправиш срещу Врага.“

Глава тридесет и девета

Високият мост

Сам се чувстваше много по-добре на следващата сутрин, поне физически. Състоянието на крака му се бе подобрило значително благодарение на лечебната магия на Лираел. Ала психически той се чувстваше много изнервен заради отговорностите, които за пореден път се стовариха на плещите му.

Лираел, от друга страна, беше физически изтощена, но изпълнена с умствена енергия. Беше прекарала цялата нощ в четене на „Книгата за мъртвите“ и довърши последната страница точно по изгрев-слънце, когато топлината пропъди последните студени часове на нощта.

Голяма част от книгата вече бе изчезнала от ума й. Лираел знаеше, че я е прочела цялата, или поне бе прочела всяка прелистена страница. Ала нямаше представа за цялостния смисъл на текста. „Книгата за мъртвите“ изискваше многократни препрочитания, осъзна тя, защото можеше да предложи по нещо ново всеки път. В много отношения тя усети, че книгата разпознава нейната липса на знания, и й бе предоставила оскъдния минимум, който бе способна да разбере. Освен това тя беше породила у нея много повече въпроси за смъртта и мъртвите, от отговорите, които даваше. Или навярно им бе отговорила, но тя нямаше да си спомни, преди да й се наложи да разбере.

Само последната страница остана запечатана в съзнанието й, последната страница с нейния единствен ред.

Дали пътникът избира своя път, или пътят избира пътника?

Тя размишляваше над този въпрос, когато потопи главата си в реката, за да се опита да се разсъни, и продължи да мисли за това, докато връзваше забрадката си и изпъваше жилетката си. Не й се щеше да се разделя със звънците и „Книгата за мъртвите“, но в крайна сметка я върна в дисагите на Сам, докато той довършваше сутрешното си миене по-надолу по реката, зад част от оскъдната растителност на острова.

Не разговаряха, докато товареха лодката, не казаха нито дума за книгата или звънците, нито за признанието на Сам от изминалата нощ. Когато Лираел вдигна платното на „Откривател“ и отново се понесоха по течението, единственият звук идваше от плющящото платно, когато тя бавно повдигна грота, придружен от шума на водата под кила. Изглежда всички бяха единодушни, че е прекалено рано за разговори. Най-вече Могет. Той дори не си бе направил труда да се събуди и се наложи Сам да го пренесе на борда.