Читать «Пещерите на съкровищата» онлайн - страница 15

Но аз не мислех нито за злосторниците, нито за местното население, нито за самия негър. Струваше ми се, че съм на царски лов сред вълшебен парк — толкова прекрасна, бляскава и богата беше гледката. Пребродих горичките, които се намираха наоколо, и при всяка гънка на почвата пред нас се раздвижваха стада животни и бягаха през вълнистата зеленина. Аз се движех безшумно и често пълзях на големи разстояния, за да се доближа до някое от тях.

Наоколо нито едно село, нито едно човешко същество. Безкрайно, непознато пространство, сякаш кътче от земния рай.

По едно време отдясно се чу сигналът на генуезеца и Гуд. Аз се запътих нататък и ги намерих на края на горичката.

— Ще трябва нашите хора да заобиколят онова голямо стадо зебри — каза генуезецът. — А ние в това време да слезем надолу.

Той посочи с ръка едно почти изсъхнало езерце, около което се виждаха множество пресни следи. Това показваше, че животните прекарваха там любимите си часове.

Умбопа заобиколи горичката и се насочи към края на полянката. По нея се движеха черни точки, представляващи стада от животни, които се забавляваха. Аз, генуезецът и Гуд навлязохме в горичката с пълни пушки. Без да проговорим дума, почти цял час ние чакахме въздействието, което приближаването на нашите негри трябваше да произведе върху животните.

Предвижданията ни бяха точни. Една жирафа, пазачка на великолепно стадо зебри, първа подуши опасността, която заплашваше другарките й. Щом забеляза нашите негри на края на горичката, тя побягна с лек тръс към източния край, където се намирахме ние.

Аз имах вече твърде голям опит в африканския лов, за да се оставя да бъда изненадан от зрителната измама. И въпреки изкушението, от което сърцето ми тупаше усилено, не стрелях веднага.

И добре сторих. Животното се намираше твърде далеч от обсега на оръжието ми, макар и да изглеждаше съвсем близо.

Като сметна, че е изчезнала всякаква опасност, стадото с весело подскачане потегли към езерцето. Гледката беше чудесна: сякаш бойни коне с развяна на вятъра грива и пръхтящи ноздри, красивите зебри люшкаха изящните си гърбове и подскачаха сред тревата с тънките си крака, като си играеха, подобно на ученици през междучасие. Малко по-нататък, спряла до едно дърво, жирафата неспокойно дъвчеше зелени листа.

Коленичили на земята с насочени пушки, притаихме дъх, прицелихме се и миг след това отекнаха три изстрела.

Изплашени, животните побягнаха към полянката, изпратени от още три изстрела. Една зебра се спря, облегна се на едно дърво от близката горичка и се повали на земята.

Спуснахме се веднага, тъй като се бояхме да не се вдигне и побегне отново. Един куршум бе минал през хълбока й, но не беше достатъчен, за да я повали. Това бе направил някой от следващите куршуми.

Беше голяма колкото муле, с бяла козина, нашарена по гърба и краката от успоредни бели черти. Двата цвята изпъкваха ясно един от друг, без никакво междинно преливане.

Когато негрите дойдоха при нас, Умбопа забеляза, че сме сгрешили, дето сме излезли от скривалището си.