Читать «Пещерите на съкровищата» онлайн - страница 12

Към припасите прибавихме малка пътна аптечка, доставена от Гуд, който разбираше донякъде от медицина.

Оставаха още две неща — оръжия и слуги.

Оръжията достави господин Фалконе. Те се състояха от три превъзходни полуавтоматични пушки с голям калибър, всички еднакви, за да употребяваме едни и същи патрони, и три пистолета.

Въпросът със слугите беше малко труден, тъй като не можехме да се доверим на всеки туземец. Но в края на краищата успях да намеря един хотентот на име Венговел, който и друг път ме бе придружавал на лов, и един млад зулус на име Кива.

И двамата бяха честни, здрави и неуморими. Трябва обаче да ви кажа, че хотентотът имаше неутолима страст към алкохола и когато се напиеше малко повечко, не признаваше ни приятели, ни господари.

Трябваше ни още един слуга, но не можехме да намерим повече хора, готови да предприемат такова дълго и опасно пътуване, затова решихме да тръгнем с двама.

Но сутринта, както си закусвахме, преди да тръгнем, при нас дойде зулусът и ни съобщи, че някакъв млад негър иска да говори с нас.

— Нека влезе — казах.

Влезе едър мъж на около двадесет и две до двадесет и пет години, с много по-светла кожа от тази на зулусите, с умни очи и много правилни за един туземец черти на лицето. При влизането си ни поздрави учтиво.

Веднага разбрах, че заема високо място сред своите съотечественици, тъй като носеше на главата си диадема от орлови пера, която е отличителен знак на високопоставените зулуси. От друга страна, косите му бяха сплетени, което беше още едно указание за високото му отличие.

Като се вгледах по-внимателно в него, стори ми се, че съм го виждал някъде.

— Как се казваш? — попитах.

— Умбопа — отговори африканецът с мощен глас.

— Ако не се лъжа, вече съм те виждал някъде.

— Белият господар е виждал лицето ми в „Малката ръка“, в навечерието на сражението.

Спомних си, че наистина го бях виждал през време на войната, водена от англичаните срещу зулусите, когато служех за водач на лорд Челмсфорд.

— Да — отвърнах аз, — спомням си за тебе. Но защо си дошъл тук?

— Казаха ми, че се готвиш да пътуваш заедно с белите господари, които са дошли от далечни страни.

— Да.

— Казаха ми още, че ще ги водиш в страната на маникосите.

— Кой ти каза това? — попитах рязко. Работата ми се виждаше малко необикновена. Ние не бяхме говорили с никого за маршрута на пътуването ни.

— Нека белите хора не ми се сърдят — каза негърът. — Аз зная, че отиват надалече, и предлагам да ги придружа.

— За нас не е много важно кой ти е казал всичко това, но преди да те наемем да ни служиш, искаме да знаем от коя страна си и към кое племе принадлежиш.

— Наричам се Умбопа, както вече ти казах. Моето племе живее далече на север от тези страни. Обаче живях дълго време сред зулусите, които даже ме осиновиха. През време на войната срещу англичаните бях войник на цар Четивайо, а после дойдох тук. Като научих, че се готвите да потеглите на север, дойдох да ви предложа услугите си, воден от горещото желание да се върна в родината си. Не ви искам нито подаръци, нито пари. Достатъчно ще ми бъде да ме храните. Уверявам ви, че няма да се оплаквате от мен.