Читать «Пещерите на съкровищата» онлайн - страница 111

— Нима този оазисът е обитаван от някого? — попита господин Фалконе.

— Хм! — отвърнах аз. — Трудно е да се помисли, че тук е дошъл на лов някой бял човек.

— Но защо непременно да е бял? — попита Гуд.

— Вижте следите — казах аз. — Забележете добре, че това са следи от обувки, подковани с пирони. Негрите не носят такива.

— Трябва да претърсим оазиса — каза генуезецът.

— Това и ще направим — отвърнах аз. — Любопитен съм да узная кой е стигнал дотук.

Тъкмо бяхме подновили пътя си и бяхме преминали през група ниани, когато Гуд се върна бързо към нас.

— Какво има? — го попитахме, сграбчвайки бързо карабините си.

— Една колиба.

— Къде?

— На двадесет крачки оттук.

— Празна ли е?

— Не зная. Видях дим.

— Тогава ще разберем кой бял живее в този оазис.

Тръгнахме внимателно през горичката и след малко забелязахме красива колиба, построена до величествен баобаб. Приличаше на ония, които правят кафрите, със стени от клони и дънери и покрив от сухи листа. Само на мястото на обичайната кръгла дупка за влизане имаше хубава врата.

Аз се спрях и гледах колибата с живо удивление. Не, не беше зрителна измама. Това беше истинска колиба и което ни изненадваше, в нея личеше ръката на белия човек.

„Кой може да живее сред този самотен оазис?“ — се попитах на ум.

Още не бях си отговорил на въпроса, когато на прага на колибата се показа човек, покрит с кожи от диви животни.

Имаше среден ръст, силно обгоряло от слънцето лице, черни очи, дълга брада и невчесани коси. По всичко личеше, че е бял човек. Той пристъпи към нас като накуцваше, сякаш беше ранен или осакатен.

Господин Фалконе се спусна напред и след като го гледа няколко мига в лицето, разтвори ръце и извика развълнувано:

— Братко!

Белият човек не промълви ни дума. Падна в ръцете на брат си като обезумял.

В този момент още един индивид, също покрит със зверски кожи, излезе от колибата и се спусна към нас с пушка в ръка, като че искаше да брани другаря си. Като ме видя, той изпусна пушката и извика:

— Макумацане, помниш ли ме? Аз съм Джим, ловецът Джим!

Като каза това, кафърът падна на колене пред мен и започна да плаче от радост и да скубе косите от главата си.

— Аз загубих бележката, която ти ми даде — продължи той. — Вместо да тръгнем по добрия път, който щеше да ни отведе в Сулиманските планини, ние се оказахме сред този оазис. Вече две години живеем тук, без да имаме възможност да го напуснем.

— Нещастнико! — възкликнах аз. — Ти заслужаваш да бъдещ обесен. Но щом като си прекарал тук две години, достатъчно си изкупил грешката си.

Докато Джим ми говореше, братът на господин Фалконе дойде на себе си. Двамата мъже, които толкова отдавна не бяха се виждали, останаха дълго време прегърнати, без да произнесат нито дума, сякаш вълнението им бе отнело гласа.

Аз и Гуд се приближихме до тях. Като ни видя, господин Фалконе стисна здраво ръцете ни и започна да повтаря многократно: