Читать «Кралят на исковете» онлайн - страница 226

— Оставете на синдиците да се занимават с това. Когато всичко приключи, ще притежавате само ризата на гърба си, но поне няма да дължите нищо.

— Много ви благодаря! — заяви Клей, като си мислеше за яхтата. Ако успееше да я скрие от ръцете на съдия-изпълнителя, впоследствие Джарет би могъл да я продаде, да си купи нещо по-скромно, а на Клей да му останат малко пари, с които да живее.

След два часа, прекарани с Мансън и Критъл, масата в кухнята му бе покрита с таблици, разпечатки и ръкописни бележки — всичко, което бе останало от последните осемнайсет месеца от живота му. Чувстваше се засрамен от своята алчност и глупост. Призляваше му при мисълта какво бе допуснал да направят от него парите.

Само надеждата, че скоро ще се махне от всичко, му помагаше да издържи.

* * *

Ридли позвъни от Сейнт Барт с тревожната новина, че пред „тяхната“ вила се е появил надпис „ПРОДАВА СЕ“.

— Това е, защото вилата се продава — обясни Клей.

— Нищо не разбирам.

— Ела и ще ти го обясня.

— Неприятности ли имаш?

— Може и така да се каже.

След дълга пауза тя каза:

— Предпочитам да остана.

— Не мога насила да те накарам да се върнеш, Ридли.

— Така е. Не можеш.

— Добре тогава. Живей във вилата, докато се продаде. Не ме интересува.

— Колко време ще отнеме?

Той си представи как тя прави всичко възможно да провали всяка евентуална продажба. Но в този момент на него просто не му пукаше.

— Може би месец, може би година. Наистина не знам.

— Оставам — каза тя.

— Много добре.

Родни завари своя стар приятел, седнал на стълбите на хубавата си стара къща, с подпрени до него патерици и шал около врата заради есенния хлад. Вятърът въртеше в кръг листата по Дъмбартън Стрийт.

— Излязох да глътна въздух — обясни Клей. — Бях заключен вътре цели три седмици.

— Как са кокалите ти? — запита Родни, като приседна до него и се загледа в улицата.

— Зарастват.

Родни бе заприличал на типичен обитател на предградията — меки памучни панталони, маратонки, голям нов джип, за да вози децата.

— Главата ти как е?

— Нямам допълнителни увреждания на мозъка.

— А душата?

— Измъчена, меко казано. Но ще оживея.

— Полет ми каза, че напускаш.

— Поне временно се махам оттук. Идната седмица подавам молба за обявяване на фалит и ще гледам да ме няма, докато трае процедурата. Полет има апартамент в Лондон, където мога да се скрия за няколко месеца.

— Не може ли да се избегне фалитът?

— Няма как. Срещу мен са подадени много искове, всичките основателни. Спомняш ли си първия ищец по делото „Дайлофт“, Тед Уърли?

— Как да не го помня!

— Вчера е починал. Не съм го убил аз, но не го и защитих. Всеки съдебен състав би му присъдил пет милиона долара обезщетение. А като него са общо двайсет и шест. Не, отивам в Лондон.

— Клей, искам да ти помогна.

— Няма да приема пари от теб. Затова си дошъл, нали? Водих този разговор два пъти с Полет и веднъж с Джона. Ти сам спечели парите си и беше достатъчно умен, за да ги прибереш и да се оттеглиш навреме. Докато аз продължих и загубих.