Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 51

Тук бяха книгите, камината с поличката, отрупана със сувенири, креслата, барчето… всички те бяха част от него, родна среда, която бе толкова част от Хендерсън Джеймс, колкото неговото тяло и неизказаните му мисли бяха част от него.

„Ето какво щях да пропусна“, помисли си той, „изживяването, което никога нямаше да имам, ако пудлито не ми се беше присмяло. Щях да умра — едно празно и ненужно тяло, за което нямаше никакво място в света.“

Телефонът иззвъня към него, а той стоеше там, като че ли стреснат от него, като че ли някакъв натрапник бе дошъл отвън, бе влязъл насила в стаята и бе разбил на парчета обхваналото го чувство за принадлежност.

Телефонът отново иззвъня. Той прекоси стаята и вдигна слушалката.

— Джеймс на телефона — каза той.

— Вие ли сте, мистър Джеймс?

Беше гласът на Андерсън, градинаря.

— Да, защо? — рече дубликатът. — Кой мислиш, че е?

— Тук хванахме един човек, който казва, че сте вие.

Хендерсън Джеймс — дубликатът замръзна на мястото си от страх, а ръката му внезапно така силно стисна слушалката, че дори се зачуди как тя не се превърна на прах изпод пръстите му.

— Облечен е като вас — рече градинарят, — а аз зная, че вие излязохте. Говорих с вас, помните ли? Казах ви, че не бива да излизате. Не докато чакаме онова… онова нещо.

— Да — каза дубликатът. Гласът му бе съвсем безизразен. Не му се вярваше, че говори той. — Да, разбира се. Помня, че говорих с вас.

— Но, сър, как се върнахте?

— Минах през задния двор — каза безизразният глас в телефонната слушалка. — Сега какво ви притеснява?

— Облечен е като вас.

— Естествено! Разбира се, че ще е облечен като мене, Андерсън!

Това със сигурност не беше съвсем естествено, но първо Андерсън не беше много умен и после той бе малко разстроен.

— Не си ли спомняш — каза дубликатът — че говорихме за това?

— Предполагам, че съм би развълнуван и съм забравил — призна Андерсън. — Казахте ми обаче да ви се обадя, за да се уверя, че сте в кабинета си. Нали така беше, сър?

— Обади ми се вече — каза дубликатът, — и аз съм тук.

— Тогава онзи там е той?

— Разбира се — рече дубликатът. — Кой друг може да е?

Той затвори, поставяйки слушалката върху вилката, и остана прав, в очакване. Миг след това то се случи — чу се кухият, задавен трясък на автомат.

Джеймс отиде до едното от креслата и се отпусна в него, замаян от осъзнаването на фактите — събитията така се бяха подредили, че сега най-сетне той беше в безопасност, в пълна безопасност.

Скоро щеше да се наложи да се преоблече в други дрехи и да скрие дрехите и оръжието, които носеше. Най-вероятно персоналът нямаше да зададе никакви въпроси, но най-добре беше нищо да не събужда подозрението им.

Джеймс усети как нервите му се уталожват и той огледа стаята. Поглъщаше с очи книгите и мебелите — тихия, спокоен… и заслужен… уют на един човек, стабилно и непоклатимо наложил се в обществото.

Той леко се усмихна.

— Ще бъде чудесно — каза дубликатът.

Лесно го бе постигнал. Така си мислеше, но след като всичко бе свършило. Лесно, защото той никога не бе виждал мъжа, който бе застанал пред входната врата. Лесно беше да убиеш човек, когато никога не си виждал.