Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 46

Пудлито сигурно е знаело, че той ще се сети за зоопарка като първото логично място, където да го търси. И знаейки това, то достатъчно ниско го оценяваше, за да го остави да дойде до тук, без дори да се опита да го следи или да го дебни, а го бе изчакало да се изкачи и да излезе от рова.

Това бе странно, защото пудлито знаеше посредством своите свръхестествени умствени способности за всяко негово действие. То сигурно бе поддържало постоянен контакт с ума му от мига, в който бе избягало. Джеймс знаеше това и… я, чакай! Той не го знаеше преди, а му хрумна едва сега, макар че като го знаеше сега, изглеждаше така, сякаш му бе известно и преди.

„Какво става с мене?“, помисли си Джеймс. „С мене става нещо нередно. Трябваше да зная, че не съм в състояние да изненадам пудлито и все пак не го знаех… Но сигурно съм го изненадал, защото иначе то щеше да ме пречука без да се напъва много, още щом се показах от рова.“

„Ах, глупако“, бе казало пудлито. „Ти, полуфабрикат… ти, дубликат такъв…“

Ти, дубликат!

Той усети как силата, собствената му личност и несъмнената му идентичност с човешкото същество, Хендерсън Джеймс, го напускат, като че ли някой бе срязал конците на марионетката, а той, марионетката се бе свлякъл безжизнен на сцената.

Значи ето защо бе успял да изненада пудлито!

Имаше двама Хендерсън Джеймс. Пудлито бе установило контакт с единия то двамата — оригинални, истинския Хендерсън Джеймс и то знаеше всяко негово действие. Знаеше, че е в безопасност доколкото ставаше въпрос за истинския Хендерсън Джеймс. То не знаеше за втория Хендерсън Джеймс, който го бе издебнал в нощта.

Хендерсън Джеймс, дубликат.

Хендерсън Джеймс, който е тук днес, а утре го няма.

Защото те нямаше да го оставят да живее. Оригиналният Хендерсън Джеймс нямаше да позволи той да живее, а дори да позволеше, светът нямаше да го остави. Дубликатите се правеха само за краткотрайни и много специални цели и по всеобщо разбиране, след като изпълнеха задачата си, те ги пречукваха.

Пречукваха ги… точно тези бяха думите. Премахваха ги от пътя, помитаха ги, за да не се натрапват на погледа и съзнанието. Убиваха ги така безгрижно и бездушно, както човек отсичаше главата на пиле.

Той тръгна към пудлито, коленичи до него, прокара ръка по тялото му в тъмнината. По целия му труп имаше буци, набъбващи пъпки, които сега никога нямаше да се разпукнат, за да родят цяла пасмина от омразни бебета пудли.

Джеймс се изправи.

Работата бе свършена. Пудлито бе убито… убито преди да създаде стотици страхотии.

Задачата бе изпълнена и той можеше да си отиде у дома.

У дома ли?

Разбира се, че точно това бяха имплантирали в мозъка му — това, което искаха от него да направи. Да се прибере у дома, да се прибере в къщата на „Съмит Авеню“, където щяха да го чакат неговите екзекутори. Той щеше да отиде съзнателно и без да подозира нещо при смъртта, която го очакваше.