Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 39

Казваше се Хендерсън Джеймс, беше човешко същество и седеше някъде на една планета, наречена Земя. Беше на тридесет и шест години и по свой собствен начин беше известен и заможен. Живееше в старо, наследствено имение на „Съмит Авеню“, което беше впечатляващ адрес, макар да бе изгубил част от своята изисканост през последните двадесетина години.

По пътя горе, над речния насип мина кола. Гумите й изсвистяха върху паважа, а фаровете й за миг осветиха върховете на дърветата. Някъде далече се чу глухо изсвирване. А някъде другаде се чуваше как някакво куче лае с неотслабваща злост.

Той се казваше Хендерсън Джеймс и ако това бе вярно, защо тогава беше тук? Защо един Хендерсън Джеймс ще седи на склона на речния насип, ще слуша вятъра, шушнещ в дърветата, приглушеното изсвирване на кола в далечината и лая на някакво куче? Нещо не беше наред. Нещо се бе случило и ако можеше да си спомни какво е то, това сигурно би дало отговор на въпроса му.

Трябваше да свърши някаква работа.

Седеше и се взираше в нощта и скоро усети, че трепери, макар да нямаше никаква причина, защото не беше чак толкова студено. Зад насипа се чуваха късните, нощни шумове на някакъв град, далечното бръмчене на коли и още по-далечният вой на сирена, накъсан от поривите на вятъра. По едно време в някаква улица наблизо премина човек и Джеймс се заслуша в стъпките му, докато накрая те се изгубиха.

Нещо се бе случило и имаше да се свърши някаква работа, нещо което той изпълняваше и което по някакъв странен начин бе прекъснато от необясним инцидент. А инцидентът го бе запратил да лежи тук върху речния насип.

Джеймс се опипа с длани. Дрехи… къси панталони и риза, здрави обувки, часовникът му и оръжието отстрани в кобура.

Оръжие ли?!

Работата изискваше оръжие.

Той е търсел нещо в града — нещо, за което е трябвало оръжие. Нещо, което е дебнело в нощта и е трябвало Джеймс да го убие.

Тогава дойде отговорът, но дори след като го осъзна, той стоя неподвижен миг-два, чудейки се на странната, методична и постепенна последователност, която го бе довело до отговора. Първо си спомни своето име и основните неща, свързани с него, после дойде осъзнаването на това къде се намира и причината, поради която се намираше там и най-накрая — осъзнаването, че имаше оръжие, което трябваше да бъде използвано. Тази бе логиката на мислите му — съвсем ученически начин да се стигне до отговора.

Аз съм човек на име Хендерсън Джеймс.

Живея в къща на „Съмит Авеню“.

В къщата на „Съмит Авеню“ ли съм?

Не, не съм в къщата на „Съмит Авеню“.

Аз съм на някакъв речен насип.

Защо съм на този речен насип?

Но човек не мислеше по този начин, не и нормалния човек. Той мислеше накратко. Цепеше направо и не го усукваше толкова.

„Това ясно, постепенно и настъпателно мислене е нещо ужасно“, рече си Джеймс. Не беше нормално, не беше правилно и изобщо нямаше смисъл… не повече от това, че се намираше на някакво място, без да може да си спомни как се бе озовал там.