Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 24

— Ами да — отвърна Таузър. — Винаги съм ти говорел, но ти не ме чуваше. Опитвах се да ти кажа някои неща, обаче ти не беше на нужната висота.

— Понякога те разбирах… — заоправдава се Фаулър.

— Не много добре — каза Таузър. — Разбираше кога искам храна, кога искам да си пийна и кога искам да изляза по нужда, но горе-долу това бе всичко, което можеше.

— Съжалявам — измънка Фаулър.

— Няма нищо — рече Таузър. — Хайде да се надбягваме до скалата!

За първи път Фаулър забеляза скалата, очевидно на много километри от тях, но с особена, кристална красота, която искреше в сенките на пъстрите облаци.

Фаулър се поколеба.

— Много е далече…

— О, хайде де! — подкани го Таузър и още докато изричаше думите, се втурна към скалата.

* * *

Фаулър го последва, изпробвайки краката си, изпробвайки силата на това свое, ново тяло. Отначало беше малко подозрителен, миг по-късно — смаян, а след това хукна с всичка сила, завладян от чистата радост, която бе неделима част от червено-виолетовата морава и стелещия се над нея димящ, пурпурен дъжд.

Докато тичаше, го споходи усещане за музика — музика, която пулсираше в тялото му, която изпълваше цялото му същество и го понасяше шеметно към висините върху сребърните си криле. Музика, каквато можеше да се разнесе само от камбанарията на църква, кацнала на върха на някой, огрян от пролетното слънце хълм.

Колкото по-близо бе скалата, толкова по-мощно звучеше музиката, изпълвайки вселената с трелите на вълшебните си звуци. Фаулър разбра, че тази мелодия идваше от буйния водопад, покрил с пяната си блестящата скала.

Само че това не беше водопад и той го знаеше. Беше амонопад, а скалата бе бяла, защото беше всъщност втвърден кислород.

Фаулър с усилие успя да спре до Таузър — там водопадът образуваше искряща дъга от стотици цветове. Буквално стотици! Защото тук се виждаха не само основните цветове, преливащи един в друг, както бе на Земята. Виждаше се една ясно очертана селективност, която разлагаше призмата до нейните последни съставни елементи.

— Музиката — рече Таузър.

— Да, какво за нея?

— Музиката е от вибрациите — отвърна Таузър. — Вибрациите на падащата вода.

— Но, Таузър, ти не разбираш от вибрации!

— Напротив — възрази той. — Току-що ми хрумна.

Фаулър мислено преглътна: „Току-що ти хрумна ли?!“

Внезапно в неговата собствена глава се появи формула — формулата на процеса, който би произвел такъв метал, че да издържи на юпитерианското налягане.

Втрещен, той гледаше водопада, а мозъкът му бързо подреждаше многобройните цветове в точната последователност на спектъра. Просто ей тъй! Като нищо!! Без много да му мисли!!! А Фаулър не разбираше нито от метали, нито от цветове…

— Таузър! — извика той. — Таузър, с нас става нещо!

— Да, зная — рече Таузър.

— Става нещо с мозъците ни — продължаваше Фаулър. — Ние ги използваме! Използваме целия им капацитет, до последната малка частица! Използваме ги, за да разберем неща, които би трябвало да сме знаели през всичкото това време! Навярно мозъците на земните същества са бавни и замъглени. Може би ние сме малоумниците на Вселената! Вероятно сме смотльовци… и затова ни се налага да вършим нещата по най-трудния начин.