Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 17

Притъмняваше. Ранен пролетен здрач… здрач, който ухаеше на мъхест върбалак.

Корабът отдавна трябваше да е пристигнал. Уебстър се улови, че се ослушва за него, макар да не беше в състояние да го чуе. Кораб, задвижван от атомни мотори, беше безшумен, освен когато набираше скорост. Приземяваше се и излиташе плавно, лек като перце, без да издава звук.

Скоро щеше да е тук. Трябваше всеки миг да пристигне, иначе той никога нямаше да замине. Ако почакаше още малко, твърдата му решителност щеше да се срути като купчина прах под струите на дъжда. Още малко и Уебстър нямаше да смогва да противопоставя волята си срещу умолителните призиви на стаята, на огъня в камината, на шепота на земята, където пет поколения Уебстърови бяха живели и умрели.

Той затвори очи, опитвайки се да възпре студените тръпки, полазили тялото му. Казваше си, че не може току тъй да им се остави. Трябваше да издържи. Когато пристигнеше корабът, трябваше все пак да може да се изправи, да излезе навън и да отиде до малката площадка.

Някой почука на вратата.

— Влез! — извика Уебстър.

Беше Дженкинс. Отблясъците от огнището трепкаха върху металната му кожа.

— Викахте ли ме преди малко, сър?

Уебстър поклати отрицателно глава.

— Боях се да не сте ме викал — обясни Дженкинс — и да сте се чудил защо не идвам. Случи се нещо извънредно и необикновено, сър. Двама мъже пристигнаха с кораб и казаха, че ще пътувате с тях до Марс.

— Тук са значи — рече Уебстър. — Защо не ме повика?

Той с мъка се изправи.

— Не мислех, че трябва да ви безпокоя, сър — отвърна Дженкинс. — Беше толкова абсурдно! Най-накрая успях а ги накарам да разберат, че вие изобщо нямате причина да искате да ходите на Марс.

Уебстър окаменя. Смразяващ страх сграбчи сърцето му. Ръцете му затърсиха да се опрат на бюрото, той се свлече на стола и усети как стените на стаята го затварят като в капан, от който никога нямаше да се измъкне.

Дезертьори

Четирима души — две двойки мъже — бяха навлезли в бучащия вихър, който представляваше планетата Юпитер, и не се бяха върнали. Бяха тръгнали срещу бушуващата хала… или по-скоро бяха подскачали, коремите им току над земята, а страните им блестяха мокри на дъжда…

Защото те не бяха отишли там във формата на човешки същества.

В този миг петият човек стоеше пред бюрото на Кент Фаулър, завеждащ купол <216>3 на Юпитерската надзорна комисия.

Под бюрото старият Таузър се зачеса с лапа, сдъвка една бълха и отново се нагласи да спи.

Внезапно Фаулър бе жегнат от това, че Харолд Алан е млад… съвсем млад. Притежаваше характерната младежка увереност и лице на човек, който никога не бе изпитвал страх. Всичко това му бе чуждо, защото хората под куполите на Юпитер познаваха страха… страха и унижението. За човека бе трудно да примири нищожното си и жалко его с огромната мощ на тази чудовищна планета.

— Знаете, че не сте задължен да го направите — рече Фаулър. — Знаете, че не сте задължен да тръгвате.

Беше шаблон разбира се… И на другите четирима казаха същото, но те тръгнаха. Фаулър усещаше, че и този, петият, ще тръгне. Но изведнъж в него се събуди плаха надежда, че може би Алан нямаше да го направи.