Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 143

Сега трябваше да се провре обратно през дупката, изрязана от него в оградата, да си върне дрехите, които бе захвърлил и да си потърси скривалище, където да се опита да измисли нещо друго.

Иззад ъгъла на склада долетя рязък, металически шум и Ричард Дейниъл погледна нататък.

Роботите вече не бяха в редица, а вкупом тичаха обратно към склада като десетина от тях бутаха платформата на колела, отдалечавайки я от кораба. Трима души в униформи вървяха към космическия кораб, отправяйки се към стълбата. Единият носеше в ръка няколко листа хартия.

Товаренето бе приключило и корабът всеки момент щеше да се издигне във въздуха. Ричард Дейниъл бе само на около триста метра и не можеше нищо друго да направи, освен да го гледа как отлита.

„Трябва да има начин да вляза в кораба“, каза си той. Успееше ли да го направи, проблемите му щяха да бъдат решени… или поне първият от тях.

Прозрението дойде внезапно — като удар през лицето. Имаше начин! Той се бе въртял наоколо, а през всичкото това време е можел да го направи!!!

В кораба, бе казал на себе си Ричард Дейниъл, но това не беше необходимо. Не беше нужно да е вътре в кораба.

Той се затича в тъмното, заобикаляйки отдалече космическия кораб, за да може да излезе от другата му страна. Той щеше да застане между него и светлината на прожекторите, идваща от склада. Надяваше се, че ще има време.

Ричард Дейниъл се втурна през пистата, описвайки широка дъга и приближавайки кораба. Още нямаше сигнал за излитане.

Той зарови трескаво из чантата с допълнителните части и намери онова, което му бе нужно — последното нещо, което смяташе, че ще му потрябва. Намери смукателните дискове и си ги постави — по един на всяко коляно, всеки лакът, всяко стъпало и всяка китка.

Препаса чантата през кръста си и се покатери върху едната мощна перка, използвайки дисковете. Катереше се доста несръчно. Никак не беше лесно. Никога не бе използвал смукателните дискове, а за да можеше да си служи добре с тях трябваше да има практика — необходимо беше едновременно да залепва едни дискове и да освобождава други, за да може успешно да се изкачва.

Той трябваше да успее! Нямаше друг избор, освен да успее!

Ричард Дейниъл се покатери върху перката. Над него се издигаше огромното, стоманено тяло на кораба, като метална стена извисила се в небето, чиято цялост бе нарушена само от редицата железни скоби, минаваща отстрани и по цялата дължина на корпуса… Огромната, метална маса бе добила особена окраска под слабата, призрачна светлина на звездите, които блестяха и се оглеждаха в очите му.

Педя след педя, той напредваше по металната стена като някаква забързана и извиваща се гасеница. С всеки спечелен сантиметър Ричард Дейниъл ставаше все по-радостен.

Тогава той чу слаб тътен, а с него дойде и ужасът. Ричард Дейниъл знаеше, че неговите смукателни чашки няма да устоят на мощните вибрации на възпламенените ракети и в никакъв случай нямаше да издържат, когато корабът се отлепеше от площадката.