Читать «Мизъри» онлайн - страница 4

4

Някаква пророческа частица от съзнанието му я бе забелязала, преди сам той да разбере, че я вижда. Същата тази частица прозря в душата й преди самия него. Единствено така Пол си обясняваше факта, че присъствието на Ани му вдъхваше най-зловещи представи. Когато тя влезеше в стаята му, писателят веднага се сещаше за обожаваните от африканските племена идоли от романите на Радър Хагард, за каменни истукани и за зловеща съдба.

Представата за Ани Уилкс като африканско божество от романите „Тя“ или „Рудниците на цар Соломон“ беше нелепа, но й подхождаше. Тя бе едра жена, която с изключение на големия си увиснал бюст под вечния сив пуловер не притежаваше формите, характерни за нежния пол. Неизменните вълнени поли, които носеше вкъщи (за работа навън се оттегляше в спалнята си и навличаше джинси), прикриваха закръглеността й. Едрото й тяло напомняше непревземаема крепост, прегради и барикади по пътищата, сякаш по него нямаше нито едно отворено пространство, нито една създадена от природата цепнатина.

Но най-тревожно му действаше чувството за нейната монолитност, сякаш Ани нямаше кръвоносни съдове, нито вътрешни органи — сякаш от глава до пети бе едно солидно парче. Все повече се убеждаваше, че очите й всъщност бяха изрисувани и се движеха както очите на портретите, които те следват с поглед от стената, където са окачени. Хрумна му, че ако се опита да бръкне с два пръста в носа й, не ще проникне дори милиметър, защото ще се сблъска със солидна (но леко податлива) преграда; че дори сивият й пуловер, натруфените домашни поли и избелелите работни панталони са част от солидното й, монолитно тяло. Никак не му бе чудно, че му приличаше на идол от приключенски роман. Отначало присъствието й те караше да се чувстваш неловко, сетне те изпълваше с ужас. Подобно на идол, тя отнемаше всичко останало.

Не, почакай, не е честно. Всъщност му даваше нещо — таблетките, които помагаха на прилива да залее подпорите.

Таблетките бяха приливът. Ани Уилкс олицетворяваше периодичното му нахлуване, благодарение на което таблетките попадаха в устата му като понесени от вълните отломки. Даваше му по две на шест часа; отначало не я виждаше, усещаше само как пъха пръстите си в устата му (много скоро той се научи жадно да смуче двата й пръста, въпреки горчивия вкус на лекарството); по-късно забеляза, че непрекъснато носи един и същ пуловер и една от многобройните — си поли, обикновено носеше под мишница евтино джобно издание на някой от романите му. Нощем се появяваше издокарана в натруфен розов пеньоар, лицето й лъщеше от крем (Пол веднага се досети за главната му съставна част, въпреки че никога не бе виждал кутийката; достатъчно му бе да подуши силната миризма на ланолин). Появяването й го изтръгваше от полусънното му състояние — Ани държеше таблетките в шепата си, а лунният сърп надничаше през прозореца зад солидните й рамена.