Читать «Мизъри» онлайн - страница 2

… и отново бяха сгънали одеялото, подпората бе изцяло навън, почернелите, лъснали от слуз, колове бяха покрити с морска пяна. Баща му се бе опитал да му обясни, че всичко зависи от прилива, но Поли беше абсолютно убеден, че подпората е най-важна. Приливът идваше и си отиваше, подпората оставаше, само че понякога не се виждаше. Приливът не можеше да съществува без подпората.

Споменът за нея кръжеше в съзнанието му и го подлудяваше като конска муха. Опитваше се да схване смисъла му, но дълго време звуците му пречеха.

Фейън — н — н

Ъмбър — у — у — н

Понякога те спираха. Понякога той спираше.

Първият му ясен спомен, изтръгнат от замъгленото му съзнание, бе, че дъхът му спира; внезапно усети, че не може да диша; но това бе прекрасно, дори великолепно; беше издържал доста, но болките вече бяха непоносими — изпитваше радост, че напуска играта.

Усети как някаква уста се прилепи към неговата — несъмнено беше женска, въпреки че устните бяха твърди и сухи — дъхът на непознатата нахлу в гърлото му и изпълни белите му дробове. Щом устните се отдръпнаха, Пол за първи път усети миризмата на тъмничарката си, която против волята му бе вкарала въздух в гърдите му, все едно, че бе мъж, изнасилил съпротивляваща се жена. Дъхът й вонеше на отвратителна смесица от ванилови сладки, шоколадов сладолед, сос от печено пиле и фъстъчен десерт.

Дочу глас, който изкрещя:

— Дишай, по дяволите! Дишай, Пол!

Устните й отново се прилепиха към неговите. Дъхът й отново нахлу в гърлото му; напомни му силния повей на вятъра, последвал преминаването на вагоните на метрото, който разпилява по перона разкъсани вестници и захвърлени опаковки от шоколад. Сетне устните й се отдръпнаха и той си помисли: „За Бога, опитай се да не дишаш през носа!“, но не успя да се подчини на вътрешния глас и си помисли, че повече не може да издържа отвратителната воня.

— Дишай, по дяволите! — изкрещя невидимият глас и Пол си каза: „Ще дишам, ще направя всичко, което пожелаеш, само не ме заразявай повече.“ И наистина се опита, но преди да успее да си поеме дъх, устните й (сухи и безжизнени като ивици осолена кожа) отново се долепиха до неговите и насила вкараха въздух в дробовете му.

Този път той успя да го задържи, сетне го изтласка и успя сам да си поеме дъх, за да изтика ужасната смрад. Изчака гърдите му да започнат да се повдигат, както бяха правили без чужда помощ през целия му живот, но те останаха неподвижни. Отново направи огромно усилие да си поеме дъх и този път опитът му се оказа успешен: задиша усилено, за да изтласка от себе си миризмата й. Никога преди обикновеният въздух не му се бе струвал толкова благоуханен.