Читать «Мизъри» онлайн - страница 28

Ани запали клечка кибрит и му я подаде. С голямо усилие Пол успя да се наведе и да пусне клечката върху ръкописа. Вече нищо нямаше значение, нищо не го вълнуваше.

Усети как тя го смушка. С мъка отвори очи.

— Огънят угасна — тя запали нова клечка и му я подаде. Пол отново се наведе (болката в краката му се пробуди) и поднесе запалената клечка към купчинката изписани страници. Този път пламъците обхванаха ръкописа.

Пол се облегна назад със затворени очи. Чуваше пращенето на огъня, усещаше силната топлина.

— Боже мой! — изплашено изкрещя тя.

Писателят отвори очи и видя как парченца обгоряла хартия се разхвърчаха из стаята, понесени от топлия въздух.

Пристъпвайки тежко, Ани излезе от стаята. Пол че водата от крановете в банята шурти в кофата. С безразличие наблюдаваше как почернял лист от ръкописа прелетя през стаята и попадна върху тюленото перде. Появи се искрица — Пол тъкмо се питаше дали ще стане пожар — която проблесна, после угасна оставяйки след себе си дупчица, като че завесата бе прогорена от цигара. Пепелта обсипа леглото и ръцете му, но изобщо не му пукаше.

Ани се върна и обхвана с поглед цялата стая, като се опитваше да проследи движението на всеки обгорял лист. Пламъците подскачаха и облизваха ръба на скарата.

— Боже мой! — повтори тя. Държеше кофата и се оглеждаше, като се опитваше да прецени къде да излее водата и дали изобщо да я излива. Треперещите й устни бяха олигавени. Пол продължи да я наблюдава: езикът й се стрелна навън и отново ги овлажни.

— Боже мой! Боже мой! — непрекъснато повтаряше тя. Изглежда, че това бе единственото, което й идваше наум.

За миг Пол забрави болката, която го стискаше като менгеме — значи така изглеждаше Ани Уилкс, когато бе изплашена. След време щеше да обикне това изражение.

Нова страница полетя нагоре, по краищата й все още пълзяха синкави пламъчета. Ани най-сетне направи решителната стъпка. Изстена още веднъж: „Боже мой!“ и внимателно изля водата в скарата. Дочу е страхотно съскане, издигна се облак пара, разнесе се отвратителна миризма на влажна овъглена хартия.

Когато тя излезе, Пол се изправи на лакти и за последен път огледа стаята. Втренчи се в скарата и съзря нещо, което приличаше на обгорен дънер, плуващ сред кално езеро.

След малко Ани се върна. Невероятно бе, но са тананикаше.

Помогна му да седне и натика таблетките в устата му.

Пол ги изгълта, отпусна се в леглото и си помисли: „Ще я убия, ще я убия!“

20

— Яж — гласът й прозвуча някъде отдалеч: усети пареща болка. Отвори очи и видя, че Ани седи до него — всъщност за първи път се озоваваше лице срещу лице с нея. Замъгленото му съзнание регистрира без капчица изненада, че за пръв път от незапомнени времена той също бе седнал.

„Хич не ми пука“ — помисли си Пол и отново затвори очи. Приливът бе покрил подпорите. Най-сетне бе дошъл, но следващия път може би нямаше да се върне…