Читать «Първата любов» онлайн - страница 4

— Коя си? Може би по-скоро: какво си ти?

Очите й продължаваха да го изучават, но отговор не последва.

— Разбираш ли ме или не можеш да говориш? Направи нещо. Поне някакъв знак. Виждала ли си ме и преди?

Не му отговори, но и не му даде знак. Просто седна срещу него и го загледа доверчиво. Магот не знаеше какво да направи. Не му беше отговорила, но сякаш я разбираше. Може би не за всяко общуване бяха необходими думи?

— Ще те наричам Мелхо’а. Така се е наричала и майка ми. Магот — каза и посочи себе си. — Магот.

След това посочи нея.

— Мелхо’а. Магот.

Тя се усмихна и кимна. Значи го разбираше. Не говореше, но разбираше. И той също и се ухили. Нямаше никаква причина да не могат да общуват. Прекараха целия ден заедно. Вечерта той не бе сигурен как да постъпи.

— Утре пак ще се видим, нали? Надявам се ти да ме намериш. Обзалагам се, че си по-добра от мен в това.

Не знаеше дали ще се видят отново, но определено бе наистина щастлив, когато се прибра у дома.

Някак неусетно изминаха две години. Магот беше на шестнадесет и имаше вече своите задължения. По-голямата част от деня му бе зает и не му оставаше време да обръща внимание на старите си приятели. За тях той беше станал прекалено саможив и необщителен, така че даже когато търсеше тяхната компания, те го избягваха. Не, че това го притесняваше особено. Нямаше намерение да прекара живота си в тези колиби и да живее по един и същи начин — ден след ден. Искаше да види света и да опознае нови места. Вече, определено, не му стигаха дивите гори, а и за него те не бяха толкова непознати. Използваше повечето от свободното си време да е там — навън. Имаше работа, която да върши, но пък възрастта му си имаше и предимства. Така например, никой не можеше да го задържи вече в селото Излизаше по всяко време и когато пожелаеше можеше спокойно да прекара нощта навън сред горите.

Там никога не беше сам. Мелхо’а бе винаги до него. Тяхното плахо приятелство, постепенно бе прераснало в силна привързаност, а отскоро, може би, и в нещо повече. Разбираха се без думи или жестове. Бяха се научили да разговарят с поглед и това ги бе сближило още повече. Тя не говореше, но за сметка на това беше доста добър слушател. Винаги слушаше с интерес за неговите проблеми в работите, които му възлагаха. Усмивка, изгряваше на лицето й, когато той споделяше своите планове и мечти, физически тя се беше променила. Кожата й бе все същата, но на гърба й постепенно започнаха да се появяват малки гърбици. Магот беше свикнал с външния вид на странната си другарка и подобни промени видимо не го притесняваха. Иначе малкото момиченце се превръщаше в хубава млада дама. Макар и различна тя бе красива. От нея струяха спокойствие и чистота. Една първична невинност, така присъща на дивите животни, които не са имали никога допир с цивилизацията.