Читать «Първата любов» онлайн - страница 2

Веднъж месечно се организираше лов и това си бе своеобразен празник. Ако запиташ някого, то хората от селото не се страхуваха от гората, но просто там нямаше, кой знае какво, интересно и не беше необходимо да навлизат в нея. Ловът обаче е друго нещо. Ловците не навлизат сами в дебрите на леса. Не че се страхуват, разбира се. Те се събираха на внушителна група и сподиряни от тичащите около тях деца, и обожаващите техния героизъм жени, тръгваха на лов. Въпреки това те избягваха да навлизат навътре сред тези безсмислени дървета, а дебнеха в покрайнините и ако имаха късмет се завръщаха до вечерта с елен или някоя сърна. Ако сполуката не ги споходеше, те отново се връщаха преди мрак и геройски отиваха да се почерпят.

Ловът бе голямо събитие и децата се радваха, и често мечтаеха как самите те ще ходят един ден. През останалото време играеха в ограденото пространство около селото, или в тесните пространства между домовете. Още доста рано за Магот ловът бе престанал да бъде интересен. Майка му беше починала при раждането му и той бе отгледан от своя баща. Въпреки това той живееше нормален живот, и макар понякога да чувстваше някаква празнина в себе си, бе едно доста щастливо хлапе.

Никога нямаше да забрави онзи лов, когато мъжете се прибраха, но определено бяха умълчани и избягваха да вдигнат погледи от земята. Бяха нападнали глиган и тази им проява на храброст беше коствала крака на един от тях, след като лечителя не бе успял да го спаси. По-страшното бе, че беше струвала и живота на неговия баща. С дни не можеше да повярва, че никога няма да чуе отново неговия глас, и че няма повече да го види да влиза усмихнат у дома. В него се появи нова празнина и сега вече знаеше, какво му бе липсвало до сега. Знаеше и какво няма да има никога отново.

Животът му не бе чак толкова лош. Беше още твърде малък, за да може да върши някаква сериозна работа, така че прекарваше времето си в игри с връстниците си. Всеки ден бе на гости на различно семейство и хорската добрина му позволяваше да води що-годе нормален живот. Хранеха то, а мъжете отделяха време да му покажат по нещо, така че растеше не по-различен от своите другари. Въпреки това се чувстваше различен. Знаеше, че няма, кой знае какво, което да го свързва със селото и с хората в него. Наистина, те бяха добри към него, но винаги щеше да им бъде чужд. Никога нямаше да го оставят в нужда, докато расте, но и никога нямаше да заместят семейството му.