Читать «Пиратът Шарки» онлайн - страница 83

7:30 часа вечерта. Току-що се завърнахме премалели и напълно изтощени от второто безуспешно търсене на капитана. Леденото поле е с необикновени размери — макар че прекосихме поне двадесет мили от повърхността му, нямаше никакви изгледи да се види краят му. Напоследък студът е толкова лют, че замръзналият сняг е твърд като гранит, иначе следите му щяха да ни водят. Моряците горят от желание да вдигнем котва и да заобиколим леденото поле, а оттам да поемем на юг, защото леденият обръч се разтвори през нощта и морето се вижда на хоризонта. Те се мъчат да докажат, че капитан Крейги сигурно е мъртъв и ние всички рискуваме живота си за нищо, като оставаме, когато имаме възможност да се измъкнем. Мистър Милн и аз ги убедихме много трудно да почакат до утре вечер и бяхме принудени да обещаем, че в никакъв случай няма да забавяме повече от това заминаването. Ето защо предложихме, да поспим няколко часа и след това да се отправим за последен път да го търсим.

20 септември, вечерта. Днес сутринта обходихме леда с група матроси и изследвахме южната част на леденото поле, докато мистър Милн продължи в северна посока. Напреднахме около десет-дванадесет мили, без да видим и следа от живо същество, с изключение на една самотна птица. Тя прехвърча високо над нас и като съдя по полета й, мисля, че беше сокол. Южният край на леденото поле се изостряше в продълговата тясна ивица, която навлизаше в морето. Когато приближихме основата на този нос, моряците се спряха, но аз ги помолих да продължим до самия му край, за да сме сигурни, че нито една възможност не е била пропусната.

Едва бяхме изминали и стотина ярда, когато Макдонълд от Питърхед извика, че вижда нещо отпред, и се завтече нататък. Ние всички погледнахме в тази посока и се затичахме. Първоначално предметът се виждаше само като неясно тъмно петно върху белия лед, но като приближихме, доби формата на човек и очевидно на човека, когото търсехме. Той лежеше по лице върху един леден къс. Множество дребни ледени кристали и снежинки го бяха засипали и искряха по тъмносиньото му моряшко сако. Като приближихме, някакъв блуждаещ полъх пое тези малки люспици във вихъра си и те се завъртяха из въздуха, някои от тях отново кацнаха на земята и след това, подети отново от вихъра, бързо се понесоха по посока към морето. В очите ми това изглеждаше като снежна пряспа, но много от спътниците ми твърдяха, че то придобило очертанията на жена, която се навела над трупа, целунала го и тогава бързешком прекосила леденото поле. Научих се да не се подигравам на ничие мнение, колкото и необикновено да изглежда то. Едно е сигурно — Никлъс Крейги не е имал мъчителен край, защото на посинялото му измъчено лице бе застинала светла усмивка, а ръцете му все още бяха протегнати напред, като че ли се е опитвал да улови странния посетител, призовал го в мрачния свят отвъд гроба.

Погребахме го същия следобед, покрит с корабния флаг, с тридесет и два изстрела. Аз прочетох заупокойната молитва, докато суровите моряци плачеха като деца, защото почти всички от тях дължаха много на доброто му сърце. Те показваха сега обичта, която странният му нрав бе отхвърлял през целия му живот. Тялото му се плъзна по решетката с тъп, потискащ плясък и като погледнах в зеленикавата вода, видях го да слиза надолу, докато се превърна в малко блещукащо петно върху периферията на вечния мрак. После дори и то угасна и той изчезна. Той ще лежи там със своята тайна и загадка, погребани в душата му, до онзи велик ден, когато морето ще предаде мъртъвците си и Никлъс Крейги ще излезе из ледовете с усмивка на лице и с втвърдени ръце, прострени напред за прегръдка. Моля се в онзи живот участта му да е по-добра, отколкото беше в този.