Читать «Преобразяване» онлайн - страница 202

Коленичи от лявата страна на Крейн с гръб към мътната река.

— Кръвта е много интересна, когато се работи със същност — провикна се той, — защото тя носи живата същност на човека дори след като напусне тялото, поне докато не се съсири и не умре. При обикновеното зареждане донорът пуска малко кръв в нова дървена купа, но ние ще пропуснем тази крачка.

Ножът, с който се прерязваше вената, трябваше да се нагрее, за да не предизвика инфекция. Имаше известни тънкости, които Даг си спомняше от времето, когато ножът на Каунео бе посветен на него, но сега нямаше нужда да прибягва към тях. В момент на паника се запита дали ще успее да се престори, ако не успее да зареди ножа, и да забие в гърдите на Крейн безполезно острие. Фермерите нямаше да разберат, но Ремо и Бар щяха да усетят.

Седна с кръстосани крака, все едно щеше да лекува пациент. Това го притесни — но трябваше да остави притесненията за по-късно. При работата със същността не можеше да си позволи колебания, също както по време на патрулиране. Погледна Фаун и се опита да я успокои.

— Той не усеща нищо от врата надолу. Няма да го боли.

Тя кимна. Даг нагласи костения нож под ръката на Крейн, а Фаун, вдигнала ръката на парализирания, взе бойния нож на съпруга си и проряза бледата кожа от вътрешната страна достатъчно дълбоко, за да потече кръв.

И изведнъж Даг се потопи в друг свят. Материалният свят — следобедната светлина, голите дървета, каменистият хълм и насъбралите се мъже — изчезна като призрачно видение. Все още усещаше присъствието им, но този път бе нещо като мъгла, в която пулсираше всяка същност. Мъжете бяха изтъкани от сложни нишки, а Фаун блестеше като пламък. Даг се бе слял със същността си. Ножът в ръката му съдържаше огромен потенциал. Крейн… Същността на Крейн бе тъмна и разпокъсана, но кръвта му се процеждаше на ярки капки.

Даг протегна призрачната си ръка под алените капки и насочи мислите си към посвещението, което познаваше от времето, когато бе наблюдавал как в Лутлия направиха нож за него. Беше го използвал в Рейнтрий, за да прекъсне смъртоносната хватка на злината. Посвещението бе най-значителният дар на създателя на ножове, в него се капсулираше смъртността. Той сви призрачната си ръка над Крейн. Появилото се неприятно усещане, че съществува известна прилика между него и ренегата, щеше да улесни задачата му. Той отпусна същността си да потече към острието, за да се смеси с тръпнещата в очакване същност на ножа. Остави ги да се докоснат.

Отдръпна се и се раздели с онази частица от себе си, която бе превърнал в чаша за Крейн.

Ахна удивен. „Мътните го взели! Не знаех, че ще боли толкова!“ Наблюдаваше обзет от ужас как призрачната му ръка се отдели от уловената си в ножа част. Все едно бе отхапал собствения си пръст. Богове, нима Дар изпитваше същото всеки път, когато зареждаше нож? „Братко, моля те за прошка.“

Същността се стелеше точно както трябва… „Или умея, или не. Ако отговорът е не, мога отново да изваря острието и да започна отначало — много от чираците на създателите са постъпвали точно така при първите си опити.“ Въпреки несигурността бе убеден в едно. „Умея.“