Читать «Смъртен страх» онлайн - страница 5

— Веднага в операционната! — извика лекарят и хвана ръкохватките в единия край на леглото-количка.

Филип извъртя очи към Джудит Райнхарт — старшата сестра в Кардиологията. И двамата бяха убедени, че всичко е напразно. В най-добрия случай можеха да включат пациента на апарата сърце-бял дроб, но какво от това?

Филип прекрати вентилирането на пациента, но вместо да хване ръчките на количката, избърза с две крачки и лекичко докосна рамото на Джейсън.

— Това е сърдечно разкъсване, Джейсън — тихо промълви той. — Знаеш го по-добре от мен. Приеми, че този просто го изпуснахме…

Джейсън понечи да протестира, но пръстите на Филип се стегнаха. Очите му бавно се насочиха към лицето на Седрик, което беше придобило цвят на слонова кост. Съзнаваше, че колегата му е прав. Колкото и да не му се искаше това, трябваше да признае, че този пациент е загубен.

— Имаш право — глухо промърмори той и неохотно се остави да бъде изведен от залата.

Дежурните сестри щяха да се оправят с трупа.

Насочиха се към администрацията и Джейсън изведнъж си даде сметка, че това е третият му пациент, който умира малко след като си е направил пълни изследвания. Първият също беше станал жертва на инфаркт, вторият получи масивен мозъчен кръвоизлив.

— Май трябва да си сменя професията — горчиво промълви той. — Дори и хоспитализираните ми пациенти се чувстват зле…

— Лош късмет, нищо повече — ободрително подхвърли Филип и закачливо го побутна по рамото. — Всички минаваме по този път, но след това нещата се оправят…

— Аха — сви рамене Джейсън.

Филип се сбогува и тръгна обратно към Хирургията.

Джейсън тежко се отпусна на един от столовете за пациенти, наредени покрай стената. Даваше си сметка, че трябва да се стегне за срещата със съпругата на Седрик, която всеки момент щеше да бъде тук. Но в момента се чувстваше абсолютно изсмукан.

— Всеки би си помислил, че вече трябва да съм свикнал със смъртта — промърмори полугласно той.

— Но именно защото не си, имаш репутацията на добър лекар — обади се Джудит, седнала зад бюрото на дежурните с намерението да обработи документите по смъртта.

Джейсън прие комплимента с благодарност, но вътре в себе си знаеше, че това отношение към смъртта отиваше далеч отвъд професията му. Само преди две години смъртта беше унищожила всичко, което му беше скъпо. Все още помнеше мрачната ноемврийска нощ и резкият звън на телефона петнадесет минути след полунощ. Беше заспал над някакво медицинско списание. В първия момент реши, че това е съпругата му Даниеле, която звъни от Детската болница да му каже, че ще закъснее. Тя беше педиатър и два часа по-рано я бяха повикали по спешност за някакво недоносено новородено с респираторни проблеми. Оказа се обаче, че звънят от пътната полиция. Катастрофата станала мигновено — някакъв тир с ремарке, натоварен догоре с алуминиеви слитъци, прескочил мантинелата и навлязъл в насрещното движение. Ударът с колата на жена му бил челен и тя нямала никакви шансове.