Читать «Дългият изгрев на Ена» онлайн - страница 53

— Но ренитите са се справили с него!

— Да, ренитите. Не ми харесва, че преходът към тях сега е затворен. Появиха се черни кораби… Тези сведения едва ли са стигнали до вас, засега това е само предположение, но аз мисля, че ние отново ще се сблъскаме с проблема за ренитската цивилизация. Не се знае къде те очаква решението. Дойдох, за да те поканя в моята експедиция.

— Да зарежа института ли? Щом като ще търсим ключ за решаването на ренитския проблем, трябва да го търсим само тук, на Реана.

Ротанов знаеше, че няма лесно да отклони Дубров.

Затова не искаше да ускорява събитията. Реши да се огледа, да напипа слабите места в доводите на Дубров и го помоли да му дадат една вила, за да си почине.

— Вила ли? Старите вили вече не съществуват, скъпи мой! — почти с гордост каза Дубров, макар че в думите му се долавяше някаква старателно прикрита мъка.

— А какво имате?

— Шедьоври на съвременната архитектура. Всичко е автоматизирано и механизирано, както в най-представителните столични хотели!

— А какво стана със старите вили?

— Отдавна ги събориха.

— Какво да се прави. Ще трябва да спя в някой от вашите шедьоври…

Но не можа да заспи. Огромната зеленикава луна на Реана събуждаше старите спомени. Пораждаше тревожни мисли.

Дали някой беше затворил временния преход към Реана, или гърмящите кълба наистина се бяха изменили?

Този въпрос не му излизаше от главата и на другия ден, когато разглеждаше института. Изуми го разнообразната апаратура. Лабораторните растения, оплетени в жици и датчици, приличаха на пленници, изнемогващи в робство… Не се ли криеше тук причината?

Ротанов стана от пневмоавтоматизираното си легло, угаси услужливо светналата нощна лампа, и започна да се стяга за път. Най-трудно намери винтова преса.

Тъй като не искаше да рискува, той реши съвсем точно да повтори стария експеримент с прехода. Накрая между механизмите на робота чистач откри подходящия винт.

Старата горичка си беше все същата и дори в мрака успя да намери пътечката към необходимото дърво…

И тозчас, както някога, буквално го заля ослепителна слънчева светлина. В устата си почувствува възгорчивия привкус на маслото на гърмящите кълба. Вече го заобикаляше един нов свят.

Преходът се осъществи. Ротанов се огледа, позна горичката със скъсените върхове, но все още не можеше да дойде на себе си, защото дълбоко в себе си не вярваше, че е възможен нов преход.

Всичко, което се бе случило с него на тази планета преди много години, днес му изглеждаше като нереален, тревожен сън.

Неочаквано ръката му напипа шумолящата синтетична тъкан на якето. Нещо не беше наред — нали неорганичната материя не можеше да преминава през бариерата. Обзеха го съмнения: може би е заспал и маслото му е подействувало като сънотворно.

Ротанов се изправи и веднага забеляза високите назъбени стени на ренитския замък, все още неразрушени от времето. Ако преходът не беше сполучил, нямаше да види тези стени, и въпреки това нещо не беше наред.