Читать «Дългият изгрев на Ена» онлайн - страница 170

— Знаеш ли какво ще стане с нас, ако времето се върне в отправната си точка, в мига, когато за първи път бе включен Хронар? Ти ще се намериш на своята планета, у дома, и вече няма да си спомняш за мен. Пък и не ще има за кого да си спомняш. Целият ми живот е следствие на болното деформирано време. — Тя не му позволи да й отговори, само го погледна, сякаш за да се сбогува, разтвори пръстите си и пусна камъка в отвора.

Чу се глух, проточен звук, който приличаше на стон. Той се усили, издигна се нагоре, като отекна болезнено в ушите. По куба премина вълна от вибрации, после странното живо трептене се предаде на пода и стените. Като че ли някакъв вихър префуча през залата и направи неустойчиви, безплътни каменните стени и всичко наоколо. Но след минута звукът започна да отслабва, да преминава в по-ниски октави и някъде там се загуби, изчезна. Елна стоеше до пулта оглушена, притиснала слепоочията си с ръце.

Нещо едва доловимо се променяше в чертите й, изгладиха се тъжните гънки покрай устните. Изчезнаха бръчиците в ъгълчетата на очите й, леко просветляха косите й, по-прозрачни станаха очите й, а може би само така му се стори. Но защо това лице изведнъж му се видя до болка познато, скъпо? Защо странните картини от миналото засенчиха тази зала? Защо му се привижда онази девойка, седнала самотно край огъня в Синята гора? Ето тя с един замах запраща своята последна протонна граната в пълзящата смъртоносна гадост и го спасява… А сега я носи на ръце през Синята гора и устните му шепнат отдавна забравеното често срещано име Ана… Дали е видяла тази сцена? Дали си е спомнила това име? Кой знае. Не се помръдна от мястото си. Не се хвърли към него. Превъзмогна сама своята болка и се обърна. В машинната зала бе тихо, енерговодите не вибрираха, стрелката на единствения уред, който отбелязваше мощността на погълнатата енергия, беше неподвижна. Хронар беше спрял завинаги…

И тогава на грапавата каменна стена отсреща светна синкав овал и някъде от дълбочината изплува хищното остроносо лице на Есхин. Той злорадо се усмихваше.

— Експериментът беше доста опасен, какво ще кажеш, момиче? Но ти се справи блестящо. Четиридесет хиляди гигавата всекидневно. Хубав подарък! Ще ги насоча към дезинтеграторите, към планетарната защита. Отсега нататък нито един чужд кораб няма да припари в небето на Ена. Само ти беше способна да направиш това и само той можеше да те накара да го сториш! Отлично се справихте с отредените ви роли.

— Когато гравитацията отслабне и се изправи куполът на сгъстеното пространство, вече няма какво да спре нашия флот! — заплашително произнесе Ротанов, като неволно се наведе към осветения овал.

— Гравитацията няма да отслабне. Пространството няма да се отвори, защото времето или се променя мигновено, или не се променя никога! Вие спряхте Хронар, но планетата остана в същата точка на пространството и времето.

Есхин почти крещеше и в гласа му се долавяше такава злобна радост, че Ротанов вече не се съмняваше — всичките им усилия бяха отишли на вятъра. Почти веднага светлината угасна и двамата останаха сами.