Читать «Дългият изгрев на Ена» онлайн - страница 135

В щаба я информираха, че засега няма отговор на радиограмата й и командуващият не приема никого, ако не е повикан специално. Трябваше да чака. Ана очакваше такъв отговор и затова не остана със скръстени ръце на Земята. Тя се обърна към своя учител, члена на Съвета професор Грунски, и той съвсем определено обеща да я подкрепи. Тя не знаеше по какъв начин той ще направи това и дали ще му стигне времето, за да й съдействува пред Торсон. А оставаше малко време, много малко…

Чудно нещо е времето. На младини то лети стремително и изглежда безкрайно, в зрелите години постепенно и неусетно намалява скоростта си и едва тогава човек започва да забелязва колко малко е останало…

Торсон седеше зад бюрото, отрупано с перфокарти и автомати за пряка връзка с различните цехове и кораби, с централния информатор на Земята. Срещу него стояха петима от неговите най-близки помощници. В този момент, прекъсвайки се един друг, едновременно говореха двама. На бюрото мигаше с червена светлина екранът за пряка връзка със Съвета. Централният информатор най-после започна да предава на дисплея поисканите още вчера данни за върховите траектории при доближаване до Епсилон и Торсон за първи път усети каква непосилна и огромна работа е поел върху плещете си, чувствувайки, че се обърква, че вече не може да прецени кое е важно и кое второстепенно, че затъва в тази информационна лавина.

Защо всъщност прие поста ръководител на експедицията? Нали разбираше, че длъжността не е за него, че възможностите му са далеч по-скромни? Кое го накара да се съгласи? Съвсем ясно, до най-малките подробности си припомни деня, когато при него дойде човекът, който му върна далечните звездни трасета. По-късно те често спореха, неведнъж между тях възникваха неразрешими разногласия, двамата така и не се сприятелиха. Ала остана дългът. „Каравела“ се прибра на Земята, но част от хората й не се върнаха от Черната планета. Оттогава изминаха две години. И досега никой не знаеше живи ли са те, или не. За него не можеше да има друго решение. Той беше длъжен да се върне на Черната планета. А щом за тази цел е нужна ескадра от сто и четиридесет кораба, защо да не се върне като ръководител на тази ескадра.

Разбира се. Земята беше организирала тази голяма експедиция не само да изясни съдбата на групата на Ротанов. Трябваше да открият и кой отправя предизвикателство към земната цивилизация. Чии са неуловимите кораби, които все по-често и по-често атакуваха границите на Федерацията? Какви цели преследваха и защо не успяваха да установят контакт с тях, кой определяше техните маршрути, кой им поставяше задачите? Земята и досега се съмняваше, че има пред себе си разумен противник, или човечеството се бе натъкнало на някакви хитри и злобни и при това лишени от разум сили на природата? Ето каква задача бе поставена пред втората експедиция до Черната планета.