Читать «Дългият изгрев на Ена» онлайн - страница 131

Мина час, а може би и повече. Той търпеливо зачака мига, когато чудовището ще загуби сили. Не се съмняваше, че изстрелите, проехтели от върха на скалата, са го наранили. Само дано се добере до някаква суша. Но змеят отпадаше много по-бързо, отколкото му се искаше на Ротанов. Водата все повече и повече се приближаваше, чудовището все по-нарядко и по-напрегнато размахваше над главата му ципестите си кожести крила. Вече не беше трудно да разхлаби пипалата. Ротанов освободи ръцете си и част от тялото му увисна в празното пространство. Няколко пъти опита да се вкопчи в някой от роговите израстъци по туловището на змея, и най-после успя. Израстъкът се оказа назъбен, грапав и не беше толкова трудно да се задържи на него. Отблъсквайки се с крака от слабо съпротивляващите се пипала, той бавно, сантиметър по сантиметър започна да се повдига нагоре и най-после, обхванал гигантската лапа, се намери седнал върху широката кожеста основа, от която излизаха пипалата на пръстите. Сега можеше да стигне до пашкула, който обвиваше момичето. След дълги усилия той най-после разтегли живата пружина и освободи главата му.

Поривистият свеж вятър донесе със себе си ситни водни пръски. Момичето отвори очи и погледна Ротанов.

— Къде сме?

— Ти си жива! Най-важното е, че си жива… Все още летим, но някой рани змея и май това няма да продължи дълго.

— Змеят е ранен? Не може да бъде. Той е неприкосновен за всички племена. При това го охраняват, освен ако някой от вашите…

— Изпратих приятеля си до лодката, но оръжието, с което стреляха, не беше от нашите. Далече ли е най-близката суша? Ако паднем в океана, няма да се измъкнем.

— До остров Рин змеят обикновено долита надвечер. Един ден път… Но днес той много бърза, чуваш ли колко често размахва крила? На нашата планета няма нищо по-страшно от остров Рин. Чака ни робство, ако стигнем дотам. Унизително, безправно робство, за което вие изобщо нямате представа. Нито историческите ви книги, нито видеокристалите могат да предадат преживяванията на онзи, който го е изпитал. И не се знае дали ще успеем нещо да променим.

— Почакай… Не разбирам… ти знаеш за нашите книги, за видеокристалите? Откъде?

— Аз знам много неща, Ротанов, и ти отдавна се досещаш, че не съм обикновена борейка. Някога бях господарка на тази планета и тогава тук нямаше робство. Но това е дълга история и сега не ти трябват тези безполезни сведения. Ако долетим, ще ти разкажа всичко.

— Нека да ти помогна да се измъкнеш, пипалата все повече и повече слабеят…

— Не бива. Ако змеят почувствува, че няма нищо в лапите си, може да се върне обратно. Пък и аз няма да имам сили да се държа горе.

Тя задълго замълча. Вятърът постепенно се усилваше. За щастие духаше в гърба им и ускоряваше полета. Непосредствено под тях вече играеха яростните гребени на разпенените вълни. Вятърът беше просмукан с влага като гъба и ако не беше плътната тъкан на скафандъра, Ротанов щеше да се намокри до кости. Кой знае колко зле се чувствува тя, помисли си Ротанов и се наведе, за я предпази поне малко от пръските. Но за негово учудване, тя се оказа съвсем суха. Водата не се задържаше по роклята й и се стичаше на едри блестящи капки, все едно че грубото платно беше импрегнирано. Дори на лицето й не забеляза капчици, само очите й блестяха в полумрака с невероятна синя светлина.