Читать «Factotum (Момче за всичко)» онлайн - страница 2

3

Един ден, както обикновено, излязох на улицата и тръгнах нанякъде. Бях щастлив и спокоен. Слънцето беше точно каквото трябва. Нежно и меко. Във въздуха се носеха мир и покой. Наближих някаква сграда и там на прага на един магазин стоеше мъж. Отминах.

— Ей, приятел!

Спрях и се обърнах.

— Искаш ли работа?

Върнах се. Над рамото му можех да видя голяма тъмна стая. Мъже и жени стояха от двете страни на дълга маса. В ръцете си държаха чукове, с които удряха по някакви предмети пред тях. В сумрака предметите приличаха на миди. Миришеха като миди. Обърнах се, и продължих надолу по улицата.

Спомних си как баща ми се прибираше в къщи всяка вечер и говореше на майка ми за работата си. Приказките за работа започваха щом влезеше, продължаваха през време на вечерята и свършваха в спалнята, където в осем часа баща ми изкрещяваше: „Изгаси лампата“, за да може да си отпочине и да събере сили за работа. Друга тема за разговор нямаше.

На ъгъла ме спря друг човек.

— Чуй, приятелю… — започна той.

— Какво? — попитах аз.

— Чуй, аз съм ветеран от Първата световна война. Рискувах живота си за тази страна, но никой не ще да ме наеме, никой не ми дава работа. Не ценят миналото ми. Гладен съм, помогни ми…

— Не работя.

— Не работиш?

— Точно така.

Продължих. Пресякох от другата страна на улицата.

— Лъжеш! — изкрещя той. — Работиш. Имаш работа!

Няколко дни по-късно започнах да търся.

4

Той седеше зад бюрото и имаше слухов апарат, жичката се спускаше покрай лицето му и изчезваше в ризата, където криеше батерията. Кабинетът бе тъмен и удобен. Той беше облечен в износен кафяв костюм, смачкана бяла риза и вратовръзка, разнищена по краищата. Казваше се Хийдърклиф.

Прочетох обявата в местния вестник, а мястото беше близо до стаята ми.

„Търсим амбициозен млад мъж, загрижен за своето бъдеще. Не е нужно да е специалист. Започва се от службата за доставка, с възможности за повишение.“

Чаках отвън заедно с пет-шест млади мъже, които се опитваха да изглеждат амбициозни. Бяхме попълнили формулярите за работа и сега чакахме. Аз бях последен.

— Господин Чинаски, какво ви накара да напуснете железопътния парк?

— Ами, според мен железниците нямат бъдеще.

— Имат добри профсъюзи, медицинско осигуряване, пенсионен отдел.

— На моята възраст пенсионният отдел би могъл да се приеме за излишен.

— Защо дойдохте в Ню Орлиънс?

— В Лос Анджелис имах прекалено много приятели — приятели, които усещах, че пречат на кариерата ми. Исках да отида някъде, където мога да се концентрирам необезпокояван.

— Как можем да сме сигурни, че ще останете при нас известно време?

— Може и да не остана.

— Защо?

— Във вашата реклама пише, че тук има бъдеще за един амбициозен мъж. Ако няма бъдеще, аз ще напусна.