Читать «Ще заровя мъртвеца си сам» онлайн - страница 114

— Бъди до мен, Лоиз! Ранен съм и не се чувствувам добре.

— Легни по гръб. Ще те придържам. Не пускай куфара.

Лягайки по гръб той забеляза Шерман, който плуваше бясно към тях.

— Внимавай! — извика Инглиш и отблъсна Лоиз далеч от себе си.

Ръката на Шерман се затвори върху рамото му.

— Към дъното ще отидем заедно! — изкрещя пронизително Шерман. — Този път това е краят, Инглиш!

Инглиш се опита да го удари, но силите му го напускаха. Не успяваше да отблъсне Шерман и усети, че пръстите пускат рамото, за да се затворят около гърлото му.

Двамата потънаха заедно. Шерман беше обвил с крака тялото на Инглиш и го стискаше за гърлото.

Лоиз се опита да се гмурне след тях, но спасителният пояс я върна моментално на повърхността.

Отчаяна се опита да го развърже, но възлите така се бяха втвърдили от водата, че не можа да ги разхлаби.

— Ник! — изкрещя тя.

След това отново се опита да се гмурне и отново без успех.

Водната повърхност се раздвижи. Малко по-далеч тя видя двамата мъже да изплуват от дълбините, все така прилепени един към друг. Видя ръката на Инглиш да търси лицето на Шерман и да впива пръсти в очите му. След това водата отново ги погълна.

Със свито сърце и изтръпнала от страх за Инглиш, тя наблюдаваше мехурчетата, излизащи от борещите се под водата мъже. За втори път изплуваха на повърхността. Шерман изглежда беше вече вън от играта, но ръцете и краката му все още не пускаха Инглиш, който правеше отчаяни усилия да се освободи.

Тя заплува към тях с надеждата, че ще ги достигне, преди да потънат отново, но стигна твърде късно. Оставаха само няколко сантиметра между Инглиш и протегнатата й ръка, когато те изчезнаха в дълбините.

Миг по-късно едно от телата изплува, преобърна се и заплува наполовин потънало близо до нея. Тя го обърна и изхлипа от облекчение, разпознавайки лицето на Инглиш, който беше в безсъзнание.

Придържайки главата му над водата, тя го избута до магнетофона и го преметна наполовина върху него.

Четвърт час по-късно Кер ги откри близо до догарящите отломки. Лоиз все още успяваше да го придържа над водата.

IV

Сам Край намери Инглиш изтегнат в едно легло до отворения прозорец на първия етаж в новата ослепително бяла болница. На нощното шкафче бяха натрупани купчина писма, телеграми и книги.

В ъгъла седеше Чък Ийгън със свиреп израз на лицето и дебнещи очи. Никой от болницата не беше успял да заеме мястото му. Той седеше там вече три денонощия, от пристигането на Инглиш в болницата и даже самият Инглиш не можеше да се отърве от него.

— Здравей, Ник! — приближи се до леглото Край. — Как е?

— Добър ден, Сам. Вземи си стол. Много съм добре. Раните ми почти се затвориха, изгарянията ми зарастват. Не виждам защо са тези притеснения.

Край свъси вежди:

— Два дни беше в кома и ако си отървал кожата, то се дължи само на силния ти организъм. Така каза докторът.

Той погледна Чък.

— Иди да се разходиш, Ийгън. С мен няма от какво да се страхуваш.

Чък се изсмя злобно:

— Айде бе! За миг го изпуснах от очи и видяхте ли какво се случи? Не мърдам оттук! И ако е по силите ми, няма да позволя на никого вече да го пълни с олово.