Читать «Перла в черепа» онлайн - страница 43

Срещаха се и военни машини — странни изобретения от желязо и мед, с грозни клюнове, предназначени за тараниране, високи подвижи кули за обсада, катапулти с дълги рамене за изстрелване на огромни огнени топки, или камъни. А край тях, с маски от смола и пера, вървяха инженерите на Тъмната империя, които се отличаваха със своите ниски, набити тела и мускулести, едри ръце. Ала всички тези хора и техните създания изглеждаха като джуджета, сравнени с величието на Сребърния мост, който, подобно на орнитоптерите, пърхащи наоколо в небето, бе допринесъл значително за победния ход на Гранбретан.

Пазачите при портала на моста бяха предупредени да пропуснат Хоукмун и вратите се отвориха още щом наближи. Хоукмун подкара коня върху вибриращата платформа на моста, а копитата затракаха по металната му повърхност. Погледнат от тук, друмът, който му предстоеше да мине, не изглеждаше чак толкова дълъг. Платформата под краката му бе неравна, издълбана от ударите на безбройните копита. На места се виждаха купчини от конски фъшкии, парцалаци, слама и други, запокитени от минаващите ненужни предмети. Сигурно беше невъзможно да се поддържа в идеален ред и чистота подобно грандиозно съоръжение, но въпреки това, замърсената платформа сякаш символизираше някаква частица от духа на тази странна гранбретанска цивилизация.

Хоукмун пресече морето по сребърния мост и след известно време достигна европейския материк, а от там се насочи към Кристалния град, покорен съвсем наскоро от Тъмната империя; Кристалния град Пари, където възнамеряваше да си отдъхне за около ден, преди да продължи своя път на юг.

Но колкото и бързо да препускаше, до Кристалния град имаше повече от един ден път. Ето защо реши да не пренощува в Карле, градът, който се намираше в непосредствена близост до моста, а да намери някое китно селце.

Малко преди залез слънце той влезе в едно село, чийто градини все още носеха пресни белези от преминалата от тук война. И наистина, някои от къщите бяха разрушени до основи. Странен покой цареше в това селце, твърде малко светлинки проблясваха зад прозорците, а вратите на страноприемницата, пред която спря, бяха здраво залостени и очевидно вътре нямаше никакви посетители. Той слезе от коня в двора на страноприемницата и заблъска по вратата с юмрук. Почака няколко минути и най-сетне отвътре дръпнаха резето и на вратата го посрещна едно момче. Когато видя вълчата маска, на лицето му се изписа страх. Момчето отвори неохотно вратата и пусна Хоукмун да влезе. Едва прекрачил прага, ХОукмун вдигна омразната маска и се усмихна окуражително на момчето, ала усмивката му излезе някак изкуствена, защото отдавна бе забравил за тази си способност. Момчето изглежда възприе тази промяна в изражението за израз на недоволство, защото отстъпи бързо назад, свело покорно глава, сякаш очакваше всеки миг да получи удар.

— Не ти мисля злото — проговори малко вдървено Хоукмун. — Искам само да се погрижиш за коня ми, а на мен да осигуриш храна и топла постеля. Тръгвам призори.