Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 62

— Как мога да ти помогна аз, базилевсе? Някакъв роб.

Един ефеб186 приближи до Лизимах, каза му нещо тихо. Тогава Лизимах стана.

— Ето как! Когато ти спасих живота, аз не подозирах кой си. Току-що го научих. Разбрах, че си пострадал от гетите. Предлагам ти дружбата си. Ти си изгоден от Гетия. Аз ще ти я върна. И чест, и сила.

Троил го погледна изпод вежди.

— Какво ще поискаш в замяна на това?

— Много малко. Да преведеш войската ми като добър пълководец оттам, откъдето Дромихайт не я очаква.

Троил вдигна очи.

— Ако откажа?

Лизимах отпусна уморено ръце.

— Не те съветвам!

И посочи с очи разголените палачи с извадени мечове, които приближиха заплашително. После прибави:

— Покажеш ли се усърден, заслужиш ли доверието ми, съдбата — Тихе187 може да нареди тъй, че ти да седнеш върху трона на Дромихайт. И после двама приятели, ти и аз, да редим съдбините на две приятелски царства.

Нищо не му струваше да обещава онова, що вече бе обещал на Залмодегик. На предателите се обещава всичко, а после не се изпълнява. Още от Александра бе усвоил това изкуство, който пък го бе научил от Филипа.

Троил премисляше трескаво. Ако откажеше с достойнство, главата му щеше да отхвръкне начаса. Не се съмняваше в това. Ведно с него щеше да загине и тайната му. И никой нямаше да предупреди Дромихайта. Трябваше ли тъй безразсъдно да погуби и себе си, и Дромихайт?

Със стиснати юмруци той отвърна решително:

— Добре! Да вървим!

Лизимах поклати глава.

— Още не! Когато му дойде времето.

Развързаха го веднага. Отведоха го да се нахрани.

Преоблякоха го като Лизимахов войник. Дадоха му право да се движи навсякъде свободно. Но той виждаше — само привидно свободно. Винаги подире му вървяха като сенки двама здравеняци, които не го изпускаха от поглед. Не би могъл да се пребори и с двамата, и то сега, тъй обезобразен, осакатен от получените рани.

Но не се отказваше от решението си. Затова бе останал жив — да изпълни своя дълг. Едва тогава щеше да получи право да живее достойно. Или да умре достойно. Налагаше му се да приспи бдителността на пазачите, да се преструва на още по-немощен, отколкото беше. И да избяга. И то час по-скоро.

Това му се удаде чак на третия ден. Троил лежеше пред палатката, загърнат с вълнения химатий188, преструвайки се, че го тресе, докато в същото време следеше през полуспуснатите клепачи всичко наоколо. И най-вече двамата пазачи, които си намираха работа уж да чешат конете си на десетина крачки от него.

В същото време и Лизимах лежеше в своята палатка, затрупан с кожи и наметала, разтърсван от истинска треска.

Внезапно се чу конски тропот. През разтворената порта на стана влетяха трима изпратени конници и току пред Троил скочиха на земята, подхвърлиха поводите на посрещналите ги слуги, после с бързи крачки се запътиха към палатката на базилевса.

Такъв миг бе чакал гетът. С рязък замах той отхвърли химатия си и с един скок яхна най-близкия кон. Пришпори го. Животното скочи напред, блъсна с гърди воина, който посегна да го задържи, и префуча през вратата, преди да затръшват двете й крила.