Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 2

Петър Бобев

Ала задържа се Ормад, яка излезе душата му. Опомниха се тогава жреците, размърдаха се, заговориха. Някой беше направил магия на Ормад. И докато този някой не бъдеше наказан, вождът нямаше да оздравее. Събраха се енареите — жриците и жреците предсказатели, дълго пяха свещените си химни, дълго се въртяха в пророческите си танци, премятаха гадателските върбови пръчки. И накрай безбрадият Варкан, главният прорицател, обяви волята на Папай. Да бъде наказан Савмак, защото той е пратил болестта на вожда. Сполучливо беше обвинението му. След смъртта на виновника прорицателите имат право да си поделят имуществото му. Много добитък и злато, и роби щеше да им остави Савмак. Както се следва, набеденият опита да се защити. Нима не знаеха, че той е най-приближеният на Ормад? Тогава жреците се събраха отново. Тоя път запитаха трима прорицатели. И тримата повториха обвинението. После шестима. Накрай дванадесет енарея го потвърдиха — никой не мислеше да се откаже от щастливия случай.

Вързаха жертвата начаса, приготвиха я за наказанието. Жестоко, позорно наказание. Щяха да сложат Савмак в кола със смет и щяха да я запалят. А подплашените волове щяха да разнесат из полето останките от подвижната клада и овъглените човешки кости. Та следа да не остане…

Скил едва сдържаше радостта си, като си представяше от какви страдания го избавяше Папай. За слуга като Скил, главен коняр, нямаше никакво отърване. Докато е жив — тегло под камшика на господаря. А ако тоя господар умре преди него, главният коняр трябва да го последва и на оня свят ведно с виночерпеца, готвача, вдовицата и коня.

Ей такова щастие не бе очаквал Скил — че Савмак ще умре от позорна смърт, без погребални почести. И така ще спаси, без да иска, злочестите слуги. От сутринта гонеше да хване най-лудия жребец в табуна; оня, червения като огън, с бели пищяли и бяло петно на челото. Да го отведе в рода си за спомен от слугуването, преди да са дошли жреческите ратаи, които ще подберат табуните на господаря му. Смени пет коня, покрити с пот, задъхани, разтреперани, а оня жребец все му се изплъзваше. Ала накрай успя да го измори. Ето, настигна го, метна ласото, което изсвистя във въздуха като бръмнала тетива и се оплете във врата му. Недочакал да се опомни, Скил скочи на земята и без да изпуска въжето, притича нататък. С ловък замах надяна върху главата му кожен чувал. Жребецът, слисан от станалото, от падналия пред очите му мрак, утихна. Само трепереше с цялото си тяло.

Укротителят се приготви да му надене юздата. И тогава чу бързия конски тропот. Извърна се рязко. Ездачът дръпна поводите и закова коня си на място. Беше Агар, побратимът му. Зачервен от лудата езда, възбуден, новодошлият скочи на Земята.